Агата Кристи - Свидетел на обвинението

Но Ленърд Воул отговори веднага:

— Работата с делата на мис Френч беше съвършено честна и открита. — Действах в неин интерес, според способностите си, и всеки, който надникне там, ще го установи.

— Благодаря — каза мистър Мейхърн. — Много ме облекчихте. Поздравявам ви. Накарахте ме да повярвам, че сте твърде умен, за да ме лъжете по този толкова важен въпрос.

— Разбира се — възкликна Воул, — най-силният ми коз е липсата на мотив. Ако допуснем, че съм поддържал приятелство с богата стара дама с надеждата да получа пари от нея, така разбрах същността на думите ви преди малко, нали нейната смърт би осуетила всичките ми надежди?

Адвокатът го изгледа продължително. После бавно повтори неволната си привичка с пенснето. И докато не го сложи отново здраво на мястото му, не продължи.

— Мистър Воул, знаете ли, че мис Френч е оставила завещание, според което вие сте главният наследник?

— Какво? — Задържаният скочи на крака. Объркването му бе явно и непринудено. — Боже мой! Какво говорите? Оставила е парите си на мен?

Мистър Мейхърн бавно поклати глава. Воул се отпусна пак на стола и обхвана главата си с ръце.

— Правите се, че не знаете нищо за това завещание?

— Да се правя? Няма за какво да се правя. Нищо не знам за това.

— Какво ще кажете, ако ви съобщя, че прислужничката, Дженит Макензи, се кълне, че вие сте знаели. Според думите й господарката й открито й е казала, че се е съветвала с вас по този въпрос и ви е съобщила намеренията си.

— Какво да кажа? Тя лъже! Не, отивам твърде далеч. Дженит е възрастна жена. Тя беше вярно куче на господарката си и не ме обичаше. Ревнуваше ме и ме подозираше. Навярно мис Френч й е доверила намеренията си и Дженит или не е разбрала думите й, или вътрешно е била убедена, че аз съм склонил старата дама да го направи. Предполагам, тя самата си е повярвала, че мис Френч наистина й го е казала.

— Не смятате ли, че тя дотолкова не ви обича, че нарочно лъже по този въпрос?

Ленърд Воул изглеждаше възмутен и поразен.

— Не, разбира се, защо ще лъже?

— Не знам — отвърна мистър Мейхърн замислено. — Но тя е много ожесточена срещу вас.

Нещастният млад мъж простена отново.

— Започвам да разбирам — промърмори той. — Това е чудовищно. Принудил съм я, това ще кажат, накарал съм я да направи завещание, според което оставя парите си на мен, тогава отивам в дома й през нощта, а там няма никого, намират я на следващия ден… о, боже, това е ужасно!

— Грешите, ако мислите, че в къщата не е имало никой — започна мистър Мейхърн. — Дженит, както си спомняте, е трябвало да излезе вечерта. Така и направила, но около девет и половина се върнала да вземе кройката за ръкав на блуза, която обещала на своя приятелка. Влязла през задната врата, качила се горе, взела кройката и отново слязла долу. Чула гласове в дневната и макар да не разбрала какво се говори, е готова да се закълне, че това били гласовете на мис Френч и някакъв мъж.

— В девет и половина — повтори Ленърд Воул. — В девет и половина… — Той скочи. — Спасен съм, спасен…

— Какво искате да кажете с това „спасен“? — извика мистър Мейхърн учудено.

— В девет и половина си бях в къщи! Жена ми може да го потвърди. Напуснах мис Френч в девет без пет. В къщи пристигнах около девет и двайсет. Жена ми ме чакаше. Ох, слава богу! И да бъде благословена кройката за ръкав на Дженит Макензи.

В изблика си на чувства той не забеляза, че мрачното изражение не слизаше от лицето на адвоката. Думите му обаче с един удар го свалиха на земята.

— Кой тогава според вас е убил мис Френч?

— Как кой? Крадец, разбира се, както се смяташе в началото. Помните, че прозорецът беше разбит. Тя бе убита със силен удар с лост и той бе намерен на пода до тялото. Липсваха и някои неща. Ако не бяха нелепите подозрения и омразата на Дженит към мен, полицията никога нямаше да се отклони от вярната следа.

— Това не е съвсем сигурно, мистър Воул — започна адвокатът. — Липсващите предмети са просто дреболии без стойност, взети за заблуда. А следите по прозореца не са никак убедителни. Освен това разсъдете сам. Твърдите, че в девет и половина не сте били вече в дома й. Кой тогава е бил мъжът, с когото Дженит е чула мис Френч да разговаря в дневната? Тя едва ли би водила любезен разговор с някой крадец.

— Не — промълви Воул. — Не… — Той изглеждаше объркан и обезкуражен. — Но във всеки случай — допълни той с ново оживление — това ме измъква. Имам алиби. Трябва да се срещнете с Ромен, жена ми, незабавно.