Агата Кристи - Свидетел на обвинението

— Е, скъпа мисиз Воул — започна той, — не бива да се предавате…

Той спря. Беше съвършено ясно, че Ромен Воул няма никакво намерение да се предава. Тя бе изключително спокойна и сдържана.

— Бихте ли ми разказали? — помоли тя. — Трябва всичко да знам — и най-лошото. — Поколеба се и с по-тих глас, като странно наблягаше, което бе необяснимо за адвоката, повтори: — Искам да знам и най-лошото.

Мистър Мейхърн разказа за срещата си с Ленърд Воул. Тя внимателно слушаше, като от време на време кимваше с глава.

— Разбирам — започна тя, щом той свърши. — Той иска от мен да потвърдя, че онази вечер се е прибрал в девет и двадесет?

— Нима той не си дойде по това време? — остро попита мистър Мейхърн.

— Работата не е там — отговори тя хладно. — Ако аз потвърдя, това ще го оправдае ли? Ще ми повярват ли?

Мистър Мейхърн бе поразен. Тя бе стигнала до същността на нещата толкова бързо!

— Ето какво искам да знам — заяви тя. — Достатъчно ли ще е? Може ли някой друг да потвърди показанията ми?

В държането й имаше сдържано нетърпение, което го накара да почувствува необяснимо неудобство.

— Засега няма друг — неохотно каза той.

— Разбирам — отвърна Ромен Воул.

За минута-две тя седя напълно неподвижна. Лека усмивка заигра по устните й. Тревогата на адвоката се засилваше.

— Мисиз Воул… — започна той — знам какво чувствате…

— Така ли? — обади се тя. — Учудвам се.

— При тези обстоятелства…

— При тези обстоятелства имам намерение да действам сама.

Той я погледна смутено.

— Но, скъпа мисиз Воул, вие сте развълнувана. Щом сте така предана на мъжа си…

— Моля?

Остротата в гласа й го накара да се сепне. Той повтори разколебано:

— Вие сте така предана на съпруга си…

Ромен Воул кимна бавно, а от устните й не слизаше все същата усмивка.

— Той ли ви каза, че съм му предана? — тихо попита тя. — О, да! Разбирам, че е той. Колко глупави са мъжете! Глупави, глупави, глупави!

Тя внезапно се изправи. Цялото напрежение, което адвокатът бе усетил в атмосферата; сега бе концентрирано в гласа й.

— Мразя го, казвам ви! Мразя го! Мразя го! Мразя го! Бих искала да го видя как увисва на въжето!

Адвокатът се ужаси от нея и от затаената омраза в погледа й.

Тя пристъпи една крачка към него и продължи яростно:

— А може би ще го видя обесен. Ако ви кажа, че онази нощ не се прибра в девет и двайсет, а в десет и двайсет? Пред вас е твърдял, че нищо не е знаел за парите, които ще получи, нали? А ако ви кажа, че той знаеше и разчиташе на тях и извърши убийство, за да ги получи? Ако ви кажа, че като се върна онази нощ, той ми призна какво е направил? И че имаше кръв по сакото му? Тогава? Ако се изправя в съда и кажа всички тези неща?

Очите й като че го предизвикваха. С усилие той прикри нарастващото си възмущение и се опита да заговори със спокоен тон.

— Никой не може да иска от вас да дадете показания срещу съпруга си…

— Той не ми е съпруг!

Отговорът дойде така бързо, че той помисли, че не я е разбрал.

— Моля? Аз…

— Той не ми е съпруг.

Настана такава тишина, че игла да паднеше, щеше да се чуе.

— Бях актриса във Виена. Съпругът ми е жив, но е в лудница. Ето защо не можехме да се оженим. И сега съм доволна, че не можахме. — Тя тръсна глава пренебрежително.

— Бих искал да ми кажете едно-нещо — започна мистър Мейхърн. Той се стараеше да изглежда както винаги хладен и спокоен. — Защо сте така ожесточена срещу Ленърд Воул?

Като поклати глава, тя леко се усмихна.

— Да, искате да знаете. Но няма да ви кажа. Ще запазя тайната си.

Мистър Мейхърн се изкашля сухо и стана.

— Изглежда, няма смисъл да продължаваме този разговор — забеляза той. — Ще ви се обадя, след като вляза във връзка с клиента си.

Тя още повече се доближи до него, като не отделяше чудесните си черни очи от неговите.

— Кажете ми, но честно — започна тя, — като идвахте насам, вярвахте ли, че е невинен?

— Вярвах — отвърна мистър Мейхърн.

— Бедният човечец — изсмя се тя.

— И все още вярвам — заключи адвокатът. — Лека нощ, госпожо.

Той напусна стаята, отнасяйки в паметта си учуденото й изражение. „Това е дяволска работа“ — каза си мистър Мейхърн, като крачеше по улицата.

Необикновена е цялата тази история. Удивителна жена. Много опасна. Жените са самият дявол, когато ти забиват ножа.

Какво да се прави? Този нещастен млад човек няма и къс твърда земя, на която да стъпи. Разбира се, възможно е и да е извършил престъплението. „Не — помисли си Мейхърн, — не, има твърде много доказателства срещу него. Не вярвам на тази жена. Тя измисля цялата история. Но никога няма да я изнесе в съда.“