Агата Кристи - Котка сред гълъбите

Жената на балкона

Боб Ролинсън вървеше по кънтящите от стъпките му мраморни коридори и бе нещастен както никога досега. Фактът, че носи в джоба на панталона си седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги го караше да се чувства крайно неловко. Имаше чувството, че почти всеки дворцов служител, когото срещаше по пътя си, знае всичко. Изпитваше усещането, че фактът за скъпоценния му товар е изписан на челото му. Сигурно би се успокоил, ако знаеше, че обсипаното му с лунички лице изглежда весело и добродушно както обикновено.

Стражите навън издрънчаха с оръжия. Боб тръгна по оживената главна улица на Рамат със замаяна глава. Къде отиваше? Какво щеше да прави? Нямаше представа. А нямаше много време.

Главната улица беше както повечето главни улици в Средния Изток, смесица от мизерия и великолепие. Банките демонстрираха новопридобитото си богатство. Безброй магазинчета предлагаха евтини пластмасови изделия. Вълнени бебешки терличета бяха изложени редом със запалки. Имаше шевни машини и резервни части за автомобили, аптеки излагаха на показ лекарства собствен патент с изтекъл срок на годност, големи реклами на пеницилин във всяка форма и огромни количества антибиотици. В много малко от магазините имаше неща, които човек действително би си купил, с изключение на последния модел швейцарски ръчни часовници, които задръстваха малките витрини. Разнообразието беше толкова голямо, че човек трудно би се въздържал да не купи нещо, заслепен от самото изобилие.

Боб вървеше като насън, а отвсякъде го блъскаха хора, облечени с местни или с европейски дрехи. Съвзе се и още веднъж си зададе въпроса къде, по дяволите, отива.

Отби се в едно кафене и си поръча лимонов чай. Докато го пиеше, той бавно започна да идва на себе си. Атмосферата в кафенето му действаше успокояващо. Възрастен арабин бавно премяташе кехлибарените зърна на броеницата си на отсрещната маса. Зад него двама мъже играеха табла. Приятно местенце да поседнеш за размисъл.

А той трябваше да поразмисли. Бяха му поверили скъпоценни камъни за три четвърти милион и той трябваше да измисли някакъв план, за да ги измъкне от страната. Освен това нямаше никакво време за губене. Всеки миг балонът можеше да се спука…

Али, естествено, се беше побъркал. Как само му подхвърли с лекота три четвърти милион! А после спокойно се облегна на стола си и остави всичко в ръцете на Аллах. Боб не разбираше това. Неговият Бог очакваше от своите слуги сами да взимат решение и да отговарят за действията си, като използват по най-добрия възможен начин способностите, дарени им от Него.

Какво, по дяволите, да прави с тези проклети камъни?

Дойде му на ум за посолството. Не, не можеше да въвлича посолството в тази история. По всяка вероятност те щяха да откажат.

Трябваше му някой съвсем обикновен човек, който напуска страната по съвсем обикновен начин. Най-добре някой бизнесмен или турист. Някой, незамесен в политиката, чийто багаж ще бъде прегледан съвсем повърхностно, ако изобщо бъде прегледан. Естествено трябваше да обмисли нещата и от всички страни… Сензация на лондонското летище. Опит за незаконно пренасяне на бижута на стойност седемстотин и петдесет хиляди лири. И така нататък, и така нататък. Рискът остава…

Някой обикновен пътник, някой, на когото може да разчита. И внезапно Боб разбра какъв глупак е. Джоун, разбира се. Сестра му, Джоун Сътклиф. Сестра му беше прекарала тук два месеца с дъщеря си Дженифър, която след бронхопневмония трябваше да замине в някоя слънчева и суха страна. Те заминаваха по море след четири-пет дни.

Джоун беше човекът, който му трябваше. Какво беше казал Али за жените и скъпоценностите? Боб се усмихна. Добрата стара Джоун! Тя не би си загубила ума по скъпоценни камъни. Да, тя стоеше здраво на земята. Можеше напълно да разчита на нея.

Въпреки че… можеше ли действително да разчита на Джоун? На честността й — да. Но на дискретността й? Боб със съжаление поклати глава. Джоун ще проговори, няма да може да се сдържи. Дори по-зле. Ще намекне нещо. „Нося у дома нещо много важно, не трябва да споменавам нито дума за това. Много е вълнуващо…“

Джоун не можеше да пази тайна, макар че тя самата се вбесяваше, ако някой друг й го кажеше. В такъв случай, Джоун не бива да знае какво пренася. Така ще бъде по-безопасно за нея. Ще опакова скъпоценните камъни в малко, невинно на вид пакетче. Ще измисли някаква история. Подарък за някого, може би. Поръчка? Ще съчини нещо…