Агата Кристи - Котка сред гълъбите

Но имаше моменти, когато лейди Вероника се измъкваше от доброжелателите си, започваше да се налива и отиваше право при дъщерите си, за да ги увери в майчинската си обич. Близначките бяха пристигнали с влак сутринта и никой не очакваше появата на лейди Вероника.

Мисис Ъпджон продължаваше да говори. Но мис Булстрод вече не слушаше. Тя обмисляше разни планове за действие, защото виждаше, че лейди Вероника наближава фазата на нападателност. Но изведнъж, сякаш в отговор на молитвите й, се появи мис Чадуик, която препускаше в тръс, останала без дъх. Преданата Чади, помисли си мис Булстрод. Винаги може да се разчита на нея, независимо дали става дума за срязана артерия или пиян родител.

— Срамота — чуха се думите на лейди Вероника. — Опита се да ме спре… не искаше да идвам тук… обаче аз изиграх Едит… глупава стара мома… никой мъж не би я погледнал… Имах неприятности с полицията по пътя… не съм била в състояние да карам кола… дрън-дрън… Отивам да кажа на мис Булстрод, че си прибирам момичетата у дома… искам си ги у дома, милите на мама. Чудесно нещо е майчината любов…

— Великолепно, лейди Вероника — обади се мис Чадуик. — Толкова се радваме, че дойдохте. Бих искала да ви покажа новата спортна зала. Ще ви хареса.

Тя ловко насочи олюляващата се лейди Вероника в обратна посока, отвеждайки я далеч от училището.

— Сигурно ще намерим дъщеричките ви там — добави весело тя. — Такава хубава спортна зала, с нови шкафчета, със сушилня за банските костюми… — гласовете им заглъхнаха.

Мис Булстрод ги наблюдаваше. По едно време лейди Вероника се опита да се отскубне и да се върне към сградата, но мис Чадуик не се даде. Двете се скриха зад ъгъла с рододендроните, на път за усамотената, отдалечена спортна зала.

Мис Булстрод въздъхна с облекчение. Отличен за Чади. Напълно може да се разчита на нея! Не е съвременна. Нито умна — като изключим математиката, но винаги налице в случай на неприятности.

Тя се обърна с въздишка и чувство за вина към мисис Ъпджон, която си говореше сама от известно време…

— … въпреки че, разбира се — казваше тя в момента, — не съм носила истинско военно наметало или пък кама. Не съм скачала с парашут, нито съм участвала в саботажи. Не съм била и куриер. Не бях достатъчно смела. Скучна работа през повечето време. В канцелария. И планиране. Планиране по географски карти имам предвид. Но понякога беше вълнуващо и истински се забавлявах. Както ви казах вече, тайните агенти се преследваха един друг из Женева. Всички се познаваха и често пиеха в един и същи бар. Тогава не бях омъжена, разбира се. Хубави времена бяха.

Тя изведнъж спря да говори и се усмихна дружелюбно в знак на извинение.

— Съжалявам, че говорих толкова много. Отнемам ви време, а трябва да се видите с толкова много хора.

Тя протегна ръка, сбогува се и излезе.

Мис Булстрод постоя намръщена известно време. Инстинктът й подсказваше, че бе пропуснала нещо, което можеше да се окаже важно.

Отхвърли това чувство. Днес се откриваше новата учебна година и трябваше да се срещне с толкова много родители. Никога училището не е било по-популярно, никога успехът му не е бил така сигурен. „Медоубенк“ бе стигнало върха на славата.

Нищо не й подсказваше, че само след няколко седмици „Медоубенк“ щеше да бъде потопено в море от неприятности, че безредици, смут и убийства ще властват тук и че някои събития вече бяха приведени в действие…

Около два дни преди откриването на учебната година се бяха случили някои събития, които имаха неочаквано въздействие в прочутото девическо училище „Медоубенк“.

В двореца в Рамат двама млади мъже седяха, пушеха и обмисляха близкото бъдеще. Единият беше тъмнокос, с гладко смугло лице и големи тъжни очи. Той беше принц Али Юсуф — наследник на шейха на Рамат — държава, която макар и малка по размери, беше една от най-богатите в Средния Изток. Другият млад мъж беше русокос, с лунички и беден, като се изключи щедрото заплащане, което получаваше като личен пилот на Негово височество принц Али Юсуф. Въпреки разликата в общественото положение, двамата се разбираха отлично. Бяха съученици и си останаха приятели.

— Стреляха по нас, Боб — почти недоверчиво изрече принцът.

— Стреляха и още как — отвърна Боб Ролинсън.

— Съвсем сериозно. Искаха да ни свалят.

— Като нищо, мръсниците гадни — потвърди сериозно Боб.

Али се замисли за миг.

— Дали да не опитаме отново?