Агата Кристи - Котка сред гълъбите

Той сви рамене.

— Трябва да разбереш. Адски рисковано е.

Али Юсуф изглеждаше обезпокоен.

— Ако нещо се случи с теб, Боб…

— Не с тревожи за мен, Али. Съвсем нямах предвид себе си. Това няма значение. И без това такива като мене ги убиват рано или късно. Винаги върша глупости. Не… става дума за теб… Не искам да ти влияя по никакъв начин. Ако част от войската е вярна…

— Идеята да бягам не ми допада — каза простичко Али. — Но не искам да бъда и мъченик, когото тълпата да разкъса на парчета.

Той се умълча за минута-две.

— Добре тогава — въздъхна той най-сетне. — Ще се опитаме. Кога?

Боб сви рамене.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да измислим някакво приемливо обяснение, за да те отведем към пистата… Да кажем, че отиваш да провериш как върви строежът на новия път към Ал Ясар. Внезапна прищявка. Направи го днес следобед. Когато минаваш с колата покрай пистата, спри там, а аз ще съм подготвил автобуса. Ще разгласим, че ще наблюдаваш как върви строежът от въздуха, разбираш ли? Излитаме и изчезваме. Естествено, не можем да вземем никакъв багаж. Всичко трябва да изглежда непринудено.

— Няма нищо, което бих желал да взема със себе си… освен едно…

Той се усмихна и лицето му изведнъж се промени, преобразявайки го напълно. Не беше вече модерният млад мъж, повлиян от културата на Запада — в усмивката му се четеше присъщата за расата му хитрост и изкусност, благодарение на която бяха оцелели дедите му.

— Ти си ми приятел, Боб, ще ти го покажа.

Бръкна в джоба на ризата си и извади една кожена кесийка.

— Това ли? — озадачено сбърчи вежди Боб.

Али развърза кесията и изсипа съдържанието й на масата.

Боб затаи дъх, после леко подсвирна.

— Господи. Истински ли са?

— Разбира се, че са истински — отвърна Али с доволно изражение. — Повечето от тях принадлежаха на баща ми. Той всяка година се сдобиваше с нови. Аз също. Пристигаха от различни места — Лондон, Калкута, Южна Америка. Купуваха ги хора, на които можехме да разчитаме. Това е семейна традиция. Да ги притежаваме за всеки случай. — После добави делово.

— По сегашните цени струват около седемстотин и петдесет хиляди.

— Седемстотин и петдесет хиляди лири стерлинги — подсвирна Боб, взе камъчетата и ги запрехвърля в шепите си. — Изумително. Като в приказките.

— Да — кимна смуглият млад мъж. На лицето му отново се изписа неприсъщата за годините му апатия.

— Хората се променят, когато стане дума за скъпоценни камъни. Те винаги са свързани с престъпления. Смърт, кръвопролития, убийства. А жените стават най-безскрупулни. Защото ги омагьосва не само стойността им, а нещо в самите скъпоценни камъни. Красивите бижута влудяват жените. Те искат да ги притежават. Да ги носят около врата си, на гърдите си. Не бих доверил на жена такива скъпоценности. Но на тебе вярвам.

— На мен? — погледна го учудено Боб.

— Да. Не искам тези скъпоценни камъни да попаднат в ръцете на враговете ми. Не знам кога възнамеряват да вдигнат бунт срещу мен. Може да са го замислили и за днес. Може да не доживея да стигна до пистата следобед. Вземи скъпоценните камъни и се погрижи за тях.

— Виж какво… не разбирам. Какво да правя с тях?

— Уреди нещо да ги изнесеш от страната.

Али гледаше съвсем спокойно смаяния си приятел.

— Искаш да ги дадеш на мен да ги пренеса?

— Може и така да се изразиш. Но аз действително смятам, че ще измислиш по-добър план от мен, за да ги занесеш в Европа.

— Само че, виж какво, Али, нямам ни най-малка представа как да го направя.

Али се облегна назад. Усмихваше се доволно.

— Ти си умен човек. Честен си. Спомням си още от училище, когато ми беше ординарец, че винаги измисляше нещо гениално… Ще ти дам името и адреса на един човек, който се занимава с такива неща… в случай, че загина. Не се притеснявай толкова, Боб. Направи всичко, което е по силите ти. Само това искам. Ако успееш, няма да те обвиня. Ще стане така, както Аллах пожелае. Единственото, което искам, е да не отмъкнат тези скъпоценни камъни от трупа ми. А що се отнася до останалото… — той сви рамене. — Нали ти казах. По волята на Аллаха.

— Ти си откачил!

— Не. Просто съм фаталист.

— Слушай, Али. Току-що каза, че съм честен човек. Но седемстотин и петдесет хиляди… Не смяташ ли, че биха изкушили дори един честен човек?

Али Юсуф погледна приятеля си с обич.

— Колкото и странно да ти звучи — отговори той, — не изпитвам никакви съмнения.