Агата Кристи - Котка сред гълъбите

А бележката имаше двойна цел. От нея личеше, че Боб няма ни най-малко намерение да заминава някъде.

Помисли една-две минути, после отиде до телефона и поиска да го свържат с британското посолство. Скоро говореше с Едмъндсън, третия секретар, негов приятел.

— Джон? Обажда се Боб Ролинсън. Може ли да се срещнем някъде, след като се освободиш? Може ли да излезеш по-рано? Налага се, приятелю. Важно е. Всъщност, става дума за едно момиче… — изкашля се с притеснение. — Тя е чудесна, прекрасна. Неземна. Само че работата е малко заплетена.

Едмъндсън важничеше по телефона и говореше с неодобрение.

— Ех, Боб, пак тези момичета. Добре, става ли в два часа? — и прекъсна разговора.

Боб чу далечно изщракване, като че ли някой подслушваше, и постави слушалката на мястото й.

Добрият стар Едмъндсън. Всички телефони в Рамат се подслушваха и двамата си бяха разработили свой собствен код. Прекрасно момиче, което беше и „неземно“, означаваше нещо спешно и важно.

Едмъндсън щеше да го чака с колата си пред новата Търговска банка в два часа и той щеше да му каже, къде е скрил скъпоценните камъни. Ще му каже, че Джоун не знае нищо за тях, но това щеше да е важно, ако нещо се случеше с него. Джоун и Дженифър щяха дълго да пътуват по море и нямаше да се върнат в Англия по-рано от шест седмици. Дотогава революцията почти сигурно щеше да е избухнала и щеше да е успяла или да е потушена. Али Юсуф може би вече щеше да е в Европа, или двамата с Боб щяха да са мъртви. Щеше да разкаже на Едмъндсън достатъчно, но не прекалено много.

Боб огледа стаята за последен път. Изглеждаше съвсем същата — разхвърляна и уютна. Единственото допълнение беше безобидната бележка за Джоун. Той я сложи на масата и излезе. В дългия коридор нямаше жива душа.

Жената, която обитаваше съседната на Джоун Сътклиф стая, се отдръпна от балкона. В ръката си държеше огледало.

Беше излязла на балкона, за да проучи по-внимателно косъма, който бе имал нахалството да поникне на брадичката й. Справи се с него с помощта на пинсета и след това започна да оглежда лицето си на дневната светлина.

Точно в този миг видя нещо друго. Държеше огледалото под ъгъл, който й позволяваше да вижда гардероба в съседната стая, и забеляза, че един мъж върши нещо странно.

Толкова странно и неочаквано, че тя застана неподвижна, за да го наблюдава. Той не я виждаше от мястото си край масата, а тя виждаше само отражението му в огледалото.

Ако само се беше обърнал, щеше да види огледалото й, отразено в огледалото на гардероба, но той беше твърде погълнат от заниманието си, за да погледне зад себе си…

Всъщност погледна веднъж към прозореца, но там нямаше никой, и той отново наведе глава.

Жената продължи да го наблюдава, докато свърши работата си. След минута той написа бележка, която остави на масата. После се скри от погледа й, но тя го чу, че говори по телефона. Не можа да разбере какво точно казва, но думите му бяха весели, небрежни. След това чу как вратата се затваря.

Жената изчака няколко минути и отвори вратата на стаята си. В края на коридора видя един арабин, който лениво бършеше прах. Той изчезна зад ъгъла.

Жената бързо се промъкна до вратата на съседната стая. Както предполагаше, тя беше заключена. Справи се с помощта на фибата и джобното си ножче.

Влезе вътре и затвори вратата след себе си. Взе бележката. Тя не беше добре залепена и я отвори лесно. Прочете я и смръщи чело. Не съдържаше никакво обяснение.

Сгъна я отново, сложи я на мястото й и се разходи из стаята.

Точно когато протягаше ръка, бе обезпокоена от гласове, идващи от долната тераса.

Единият глас беше на жената, в чиято стая се намираше. Отривист, назидателен глас, напълно уверен в онова, което казва.

Втурна се към прозореца.

На терасата долу стоеше Джоун Сътклиф с дъщеря си Дженифър — бледо, едро дете на петнайсет години — и обясняваше на един висок, нещастен на вид англичанин от британското посолство, какво мисли за това, което той бе дошъл да уреди.

— Но това е смешно! Никога не съм чувала подобна глупост. Всичко тук е абсолютно спокойно и хората са много приятни. Според мен това е паника и излишно суетене.

— Надяваме се, че е така, мисис Сътклиф, искрено се надяваме да е така. Но Негово превъзходителство мисли, че отговорността е толкова…

Мисис Сътклиф го прекъсна. Смяташе, че не е нейна работа да се занимава с отговорността на посланиците.

— Знаете, че имаме много багаж. Следващата сряда заминаваме по море. Пътуването по море ще се отрази добре на Дженифър. Лекарят каза така. След всичките си приготовления, категорично отказвам да летя за Англия заради някакво глупаво безумие.