Агата Кристи - Котка сред гълъбите

— Какво качество! — прошепна със страхопочитание Поаро.

Взе ги и ги прехвърли в ръцете си.

— Какво качество! — Но те са истински. Съвсем истински.

Джулия кимна.

— И аз си помислих същото. Иначе нямаше да стават убийства заради тях, нали? Но аз разбирам хората, които извършват убийства заради тези неща!

И отново, както предишната вечер, през очите на момичето погледна жената.

Поаро я изгледа изпитателно и кимна с глава.

— Да… Разбираш ги… чувстваш магията им. Те не са само красиви пъстроцветни играчки за теб — иначе би било жалко.

— Това са скъпоценни камъни! — възторжено извика Джулия.

— Значи ги намери в тази тенис ракета?

Джулия завърши разказа си.

— Сигурна ли си, че ми разказа всичко?

— Мисля, че да. Е, може малко да съм преувеличила едно-друго. Понякога имам навика да преувеличавам. Докато приятелката ми Дженифър е пълната ми противоположност. От нейната уста и най-вълнуващите събития звучат тъпо. — Тя отново спря поглед върху блестящата купчинка. — Мосю Поаро, на кого действително принадлежат?

— Много е трудно да се определи със сигурност. Едно е ясно — те не принадлежат нито на мен, нито на теб. Трябва да решим какво да предприемем.

Джулия го погледна с очакване.

— Значи се оставяш в мои ръце? Добре.

Еркюл Поаро затвори очи.

После внезапно ги отвори и бързо заговори:

— Това е случай, който не може да ме накара да остана в креслото си, колкото и да го желая. Трябва да има ред и метод, но от това, което ми разказа, не установих ред и метод. Има много нишки, които се преплитат и срещат на едно място — в „Медоубенк“. Разни хора, с различни цели, представляващи различни интереси — всички се събират в „Медоубенк“. Затова и аз ще отида там. А къде е майка ти?

— Мама замина с автобус за Мала Азия.

— А, значи е заминала с автобус за Мала Азия. Il ne manquait que ca! 6 6 Само това липсва! (фр.) — Бел.пр. . Разбрах, че е приятелка на мисис Съмърхейс! Кажи ми, харесва ли ти у мисис Съмърхейс?

— Да, прекрасно е. Тя има чудесни кучета.

— Да, кучета, помня ги добре.

— Те влизат и излизат през прозорците — като в пантомима.

— Точно така! А храната? Харесва ли ти храната там?

— Е, понякога е малко странна — призна Джулия.

— Странна е наистина.

— Но леля Мойрийн прави страхотни омлети.

— Тя прави страхотни омлети — щастливо повтори Поаро и въздъхна.

— В такъв случай, Еркюл Поаро не е живял напразно — добави той. — Защото именно аз научих твоята леля Мойрийн как се прави омлет. — Той вдигна телефонната слушалка.

— Сега ще уверя директорката ти, че си в безопасност, и ще я известя, че се връщаме заедно в „Медоубенк“.

— Тя знае, че съм в безопасност. Оставих й бележка, че не съм отвлечена.

— Независимо от това ще бъде по-добре да й се обадим.

Свързаха го своевременно и му съобщиха, че разговаря с мис Булстрод.

— Мис Булстрод? Казвам се Еркюл Поаро. При мене е вашата ученичка Джулия Ъпджон. Смятам веднага да тръгна с нея за училището ви, а за информация на полицията — оставил съм едно пакетче с ценни неща на съхранение в банката.

Той остави слушалката на мястото й и погледна Джулия.

— Искаш ли сироп? — предложи той.

— Какъв сироп? — попита Джулия.

— Ами, от плодове — плодов сок. От френско грозде, малини или касис?

Джулия избра касис.

— Но скъпоценните камъни не са в банката — подчерта тя.

— Много скоро ще бъдат там — успокои я Поаро. — Но ако има някой, който подслушва в „Медоубенк“ или успее да узнае за разговора, по-добре е да знае, че камъчетата вече не са у теб. За да се вземат скъпоценни камъни от банката, са необходими време и организация. А на мен никак не ми се иска да пострадаш, дете мое. Аз високо ценя смелостта и находчивостта ти.

Джулия изглеждаше доволна, но притеснена.

Еркюл Поаро се бе приготвил да се пребори с тесногръдите предразсъдъци, които една училищна директорка би показала спрямо поостарели чужденци със заострени кожени обувки и големи мустаци. Само че остана приятно изненадан. Тя го поздрави, както подобава на един гражданин на света. За негово удовлетворение мис Булстрод знаеше всичко за него.

— Много любезно от ваша страна, мосю Поаро — каза тя, — че се обадихте веднага и ни успокоихте. Още повече, че тъкмо бяхме започнали да се притесняваме. Отсъствието ти не беше забелязано по време на обяда, Джулия — добави тя, като се обърна към момичето. — Тази сутрин взеха толкова много момичета и на масата имаше толкова празни места, че спокойно можеше да липсват половината ученички, без това да предизвика никакво опасение. Тези обстоятелства са необичайни за нас — обърна се тя към Поаро. — Уверявам ви, че обикновено не сме така разпуснати. Когато ми се обадихте — продължи тя, — отидох в стаята на Джулия и намерих бележката, която тя бе оставила.