Агата Кристи - Котка сред гълъбите

Тя отново погледна часовника си, промъкна се между клоните до оградата, възседна я и я прескочи. На стотина ярда имаше автобусна спирка и автобусът щеше да спре там след няколко минути. Той пристигна навреме, Джулия му направи знак да спре и се качи. Междувременно беше извадила филцова шапка изпод роклята си и я закрепи върху леко разрошената си коса. Слезе на гарата и се качи на влака за Лондон.

В стаята й, облегната на умивалника, стоеше бележка, адресирана до мис Булстрод:

„Мила мис Булстрод,

Не съм отвлечена, нито съм избягала, затова не се тревожете. Ще се върна веднага, щом мога.

На номер 228 в „Уайтхауз Меншънс“ Джордж — безупречният камериер и прислужник на Еркюл Поаро — отвори вратата и смаян съзря пред себе си една ученичка с изпоцапано лице.

— Мога ли да видя мосю Еркюл Поаро, моля?

На Джордж му бе необходимо малко повече време от обикновено, за да отговори. Посетителката се бе явила така неочаквано.

— Мосю Поаро не приема никого без предварителна уговорка — отвърна той.

— Боя се, че нямам време да чакам. Наистина трябва да го видя веднага. Много е спешно. Става дума за убийства, грабеж и такива неща.

— Ще попитам — склони Джордж — дали мосю Поаро може да ви приеме.

Той я остави да чака в преддверието и отиде да се допита до господаря си.

— Сър, една млада дама желае да ви види незабавно.

— Добре — отвърна Еркюл Поаро, — но нещата не стават така лесно.

— И аз това й казах, сър.

— Как изглежда младата дама?

— Ами, сър, тя е почти дете.

— Дете? Или млада дама? Какво имаш предвид, Джордж? Не е едно и също.

— Боя се, че не ме разбрахте добре, сър. Тя е момиченце — ученичка, но макар че роклята й е мръсна и скъсана, тя си е една млада дама.

— Разбирам — имаш предвид общественото й положение.

— Желае да ви види относно някои убийства и грабеж.

Поаро вдигна вежди.

— Убийства и грабеж. Оригинално. Въведете момиченцето — младата дама.

Джулия влезе без да се стеснява. Заговори учтиво и естествено.

— Приятно ми е да се запознаем, мосю Поаро. Казвам се Джулия Ъпджон. Мисля, че вие познавате една много добра приятелка на мама — мисис Съмърхейс. Миналото лято й бяхме на гости и тя много ни говори за вас.

— Мисис Съмърхейс… — Поаро мислено се върна към едно селце, разположено живописно на хълма, и къща на самия му връх. Припомни си очарователното, обсипано с лунички лице, един диван с щръкнали навън пружини, голям брой кучета, както и някои други неща — приятни и неприятни.

— Мойрийн Съмърхейс — каза той.

— Да.

— Аз й викам леля Мойрийн, но тя не ми е истинска леля. Тя ни разказа колко сте добър и как сте спасили един човек, несправедливо осъден за убийство. Не можах да измисля какво да правя и при кого да отида и затова се сетих за вас.

— Поласкан съм — сериозно каза Поаро.

Поднесе й стол да седне.

— А сега ми разкажете за какво става дума — продължи той. — Моят прислужник Джордж ми съобщи, че сте искали да говорите с мене във връзка с грабеж и няколко убийства — повече от едно, така ли?

— Да — потвърди Джулия. — Мис Спрингър и мис Ванситарт. А има и отвличане, но мисля, че то не е моя работа.

— Вие ме смайвате — учуди се Поаро. — Къде са се случили всички тези вълнуващи събития?

— В училището, където уча — „Медоубенк“.

— „Медоубенк“ — възкликна Поаро. — Аха.

Той протегна ръка към сгънатите вестници. Разтвори един от тях, впери поглед в първата страница и кимна с глава.

— Сега започвам да разбирам — каза той. — Разкажи ми всичко от начало до край, Джулия.

И Джулия му разказа. Говори дълго и изчерпателно, като само от време на време се спираше, за да се върне към нещо, което бе забравила да спомене.

Стигна до момента, когато бе започнала да изследва тенис ракетата в стаята си.

— Разбирате ли, хрумна ми мисълта, че цялата история прилича на приказката за Аладин — нови лампи за стари и че в тази ракета трябва да има нещо.

— И имаше ли наистина?

— Да.

Без излишна скромност Джулия вдигна полата си, дръпна крачола на кюлотите си почти догоре и извади оттам нещо, което приличаше на сива лапа, прикрепена с лепенка към бедрото й.

Тя отлепи лепенката, като издаде едно „Ох!“ от болката при рязкото дръпване, и измъкна лапата. Едва тогава Поаро установи, че това е малко пакетче, увито в мека сива найлонова торбичка. Джулия я отвори и без никакво предупреждение изсипа купчинка искрящи скъпоценни камъни на масата.