Агата Кристи - Котка сред гълъбите

Тя се върна при телефона.

— Толкова съжалявам… Какво казвате?

— Името ми е Дерек О’Конър. Може ли да намина при вас, мисис Сътклиф? Става дума за брат ви.

— Боб? Има ли… новини от него?

— Опасявам се, че има… да.

— О… О, разбирам… Да, качете се. На третия етаж, стая 310.

Тя седна на леглото. Предполагаше какви са новините.

Скоро на вратата се почука и вътре влезе млад мъж, който се ръкува с нея вяло.

— Вие от Министерството на външните работи ли сте?

— Името ми е Дерек О’Конър. Шефът ми ме изпрати при вас, защото както изглежда, няма кой да ви съобщи новината.

— Моля ви, кажете ми — настоя мисис Сътклиф. — Убит е. Нали?

— Да, така е. Пилотирал е самолета с принц Али Юсуф и са се разбили в планините.

— Защо не съм чула нищо? Защо не са съобщили по радиостанцията на кораба?

— Допреди няколко дни не знаехме нищо определено. Само че самолетът е изчезнал и това беше всичко. При тези обстоятелства би могло да има някаква надежда. Но сега, след като бяха открити останките от самолета… Уверен съм, че ще се успокоите от това, че смъртта е настъпила мигновено.

— И принцът ли е загинал?

— Да.

— Изобщо не съм изненадана — отвърна мисис Сътклиф с леко треперещ глас, като независимо от това се владееше. — Знаех си, че Боб ще умре млад. Винаги е бил безразсъден — все летеше със самолети, опитваше разни каскади. Почти не съм го виждала през последните четири години. Е, човек не може да промени хората, нали?

— Не — отговори посетителят. — Боя се, че не може.

— Хенри все казваше, че ще се разбие рано или късно — продължи мисис Сътклиф, като че ли извличаше някакво тъжно удовлетворение от точното предсказание на съпруга си. Една сълза се търкулна по бузата й и тя потърси носна кърпичка. — Какъв шок.

— Зная… Ужасно съжалявам.

— Боб, разбира се, не е могъл да избяга — продължи разсъжденията си мисис Сътклиф. — Искам да кажа, че беше пилот на принца. Аз не одобрявах това. А и беше добър пилот. Сигурна съм, че ако са се разбили в планините, не е било по негова вина.

— Не — потвърди О’Конър. — Определено не е било по негова вина. Единственият начин да измъкне принца е бил да излетят независимо от атмосферните условия. Предприели са опасен полет и не са успели.

Мисис Сътклиф кимна:

— Разбирам ви напълно. Благодаря, че дойдохте да ми съобщите.

— Има още нещо — продължи О’Конър. — Нещо, за което трябва да ви попитам. Повери ли ви нещо брат ви, което да занесете в Англия?

— Да ми повери нещо ли? — изненада се мисис Сътклиф. — Какво имате предвид?

— Даде ли ви нещо… пакетче, което да пренесете и да предадете на някого в Англия?

— Не — поклати тя глава в почуда. — Не. Защо мислите, че би могъл да го направи?

— Имаше един пакет с изключително, важно съдържание, който смятахме, че вашият брат е предал на някого да го занесете в Англия. Той ви е търсил тогава в хотела, имам предвид в деня на революцията.

— Зная. Беше оставил бележка. Но в нея не пишеше нищо особено — някакви глупости да играем тенис или голф на следващия ден. Предполагам, че когато я е писал, не е имал представа, че ще трябва да пилотира самолета на принца същия следобед.

— Само това ли пишеше?

— В бележката ли? Да.

— Запазихте ли я, мисис Сътклиф?

— Да запазя бележката, която ми е оставил? Разбира се, че не. Тя беше съвсем обикновена. Скъсах я и я изхвърлих. Защо да я запазя?

— Е, няма защо. Само се чудех.

— За какво се чудехте? — раздразнено попита мисис Сътклиф.

— Дали не е имало… друго съобщение, скрито в нея. В края на краищата — усмихна се той, — съществува нещо като невидимо мастило, нали знаете.

— Невидимо мастило! — възкликна мисис Сътклиф с отвращение. — Имате предвид онова, за което става дума в шпионските романи?

— Ами, боя се, че става дума именно за такова нещо — потвърди О’Конър, сякаш се извиняваше.

— Каква идиотска история — отбеляза мисис Сътклиф. — Сигурна съм, че Боб никога не би използвал такова нещо. Защо да го прави? Той беше практичен и разумен човек. — По бузата й отново се търкулна една сълза. О, Боже, къде ми е чантичката. Там трябва да има носна кърпичка. Сигурно съм я оставила в другата стая.

— Ще ви я донеса — предложи мистър О’Конър.

Той мина през следващата врата и спря, когато се изправи очи в очи с младия мъж с работно облекло, който изглеждаше доста изплашен.

— Електротехник съм — бързо изрече младият мъж.

— Тук осветлението нещо не е в ред.

О’Конър запали една от лампите.