Агата Кристи: Убийство в „Ориент експрес“

Това сигурно е Алеп. Няма какво да се види, разбира се. Само един дълъг, зле осветен перон, с шумни кавги на арабски. Двама мъже под прозореца й говореха френски. Единият беше френски офицер, а другият — дребен мъж с огромни мустаци. Тя леко се усмихна. Никога не бе виждала толкова навлечен човек. Вън сигурно беше много студено, затова отопляваха така ужасно влака. Опита се да свали прозореца по-надолу, но не успя.

Кондукторът на спалния вагон се приближи до двамата мъже. Каза им, че влакът вече тръгва. Господинът трябва да се качва. Дребният човек свали шапката си. Каква глава — същинско яйце! Въпреки своята загриженост Мери Дебенхем се усмихна. Смешно човече. От този вид дребни мъже, към които никога не можеш да имаш сериозно отношение.

Лейтенант Дюбоск произнасяше прощалната си реч. Той я бе обмислил предварително и я бе запазил за последната минута. Речта му беше много цветиста, изискана.

Мосьо Поаро не се остави да бъде надминат и отговори по същия начин.

— Качвайте се, мосьо — каза кондукторът на спалния вагон.

Мосьо Поаро се качи във влака с израз на крайно нежелание. Кондукторът се качи след него. Мосьо Поаро махна с ръка. Лейтенант Дюбоск отдаде чест. Последва ужасен тласък и влакът бавно потегли.

— Най-после! — промърмори Еркюл Поаро.

— Брррр! — потръпна лейтенант Дюбоск, като едва сега разбра колко беше студено.

— Ето, мосьо. — С театрален жест кондукторът разкри на Поаро красотата на неговото спално купе и добре подредения багаж. — Малкото куфарче на господина поставих тук.

Протегнатата му ръка беше многозначителна. Еркюл Поаро пъхна в нея една сгъната банкнота.

— Мерси, мосьо. — Кондукторът изведнъж стана по-делови. — У мен са билетите на господина. Ще взема и паспорта ви, ако обичате. Разбрах, че господинът ще прекъсне пътуването си в Истанбул.

Мосьо Поаро кимна утвърдително.

— Струва ми се, че не пътуват много хора — каза той.

— Не, мосьо. Имам само двама други пътници — и двамата англичани. Един полковник от Индия и една млада англичанка от Багдад. Желаете ли нещо, мосьо?

Господинът помоли за малка бутилка „Перие“.

Пет часът сутринта е неудобно време да се качиш във влак. Остават още два часа до зазоряване. Със съзнанието, че не си е отспал през нощта и че е изпълнил успешно деликатната си мисия, мосьо Поаро се сви в един ъгъл и заспа. Когато се събуди, беше девет и половина и той се запъти към вагон-ресторанта, за да потърси горещо кафе.

Там имаше само един посетител — това очевидно бе младата англичанка, за която му бе споменал кондукторът. Тя беше висока, стройна и мургава — може би на двадесет и осем години. В начина, по който закусваше и по който каза на сервитьора да и донесе още кафе, имаше някаква хладнокръвна деловитост, която говореше, че тази жена познава добре света и е свикнала да пътува. Беше облечена в тъмна рокля за път от тънка материя, напълно подходяща за горещината във влака.

Мосьо Еркюл Поаро нямаше какво друго да прави и започна да я изучава, без да дава вид за това.

Той я прецени като млада жена, която лесно може да се грижи за себе си, където и да отиде. Беше уравновесена и делова. Хареса му строгата правилност на чертите й и деликатната бледност на нейната кожа. Хареса му лъскавата й черна коса с добре сресани къдрици и нейните спокойни, безпристрастни, сиви очи. Но реши, че е малко прекалено делова, за да бъде, както той казваше, „красива жена“.

Малко по-късно във вагон-ресторанта влезе още един посетител. Това беше висок мъж между четиридесет и петдесет години, слаб, със загоряла кожа и леко побеляла около слепоочията коса.

„Полковникът от Индия“ — каза си Поаро.

Новодошлият се поклони леко на момичето.

— Добрутро, мис Дебенхем.

— Добро утро, полковник Арбътнот. Полковникът сложи ръка върху стола срещу нея.

— Имате ли нещо против? — попита той.

— Не, разбира се. Седнете.

— Е, знаете, на закуска не винаги се говори много.

— Надявам се. Но аз не хапя. Полковникът седна.

— Момче! — извика той властно на сервитьора. Поръча си яйца и кафе.

Очите му се спряха за миг върху Еркюл Поаро, но го отминаха с безразличие. Поаро, който добре четеше мислите на англичаните, разбра, че си е казал: „Някакъв проклет чужденец.“

Верни на националността си, двамата англичани не бяха разговорчиви. Размениха няколко кратки забележки и скоро след това момичето стана и се върна в купето си.

На обед двамата отново седнаха на една и съща маса и отново не обърнаха никакво внимание на третия пътник. Разговорът им беше по-оживен, отколкото на закуска. Полковник Арбътнот разказваше за Пенджаб 5 5 Област в Индия. — Б. пр. и от време на време задаваше ту някой въпрос на момичето за Багдад, където, както стана ясно, тя бе работила като гувернантка. В течение на разговора те откриха, че имат някои общи познати, което веднага ги направи по-приятелски разположени един към друг и по-малко официални. Заговориха за Томи еди-кой си и Джери еди-кой си. Полковникът я попита дали пътува направо за Англия, или ще спре в Истанбул.