Джейн Кренц: Радост

— Но кой желае да живее в институция, беше казал някой някога? — сухо отбеляза Вирджиния. — Честно казано, може и да сте прав. От мъжка гледна точка бракът, сигурно изглежда приятен и уютен. Но жената го вижда от друг ъгъл.

Райърсън я погледна с присвити очи.

— Учудвате ме. Мислех си, че повечето жени искат да се омъжат, особено жените, надхвърлили… дадена възраст… — той замлъкна внезапно и направи гримаса.

— Всяка жена над трийсет ли? — завърши вместо него Вирджиния. — Ще ви споделя една малка тайна. Не умираме да се омъжваме. — Тя несъзнателно потрепери. — Веднъж пробвах с един брак и той се оказа пълен провал. Взех си поука от грешките си.

Дълбочината на чувствата, прозиращи в гласа й, изцяло приковаха вниманието на Райърсън.

— Аз самият някога бях женен, но не се получи. Въпреки това имам желание да опитам отново. Според мен, бракът дава определени възможности, при положение, че двама души встъпват в него с широко отворени очи и влагат разумни очаквания и желание за отдаденост.

— Толкова силно ли вярвахте в силата на любовта? — тихо попита тя.

— Не — отвърна той с равен глас. — Изобщо не вярвам в любовта. Тя е неестествено чувство. Фикция от двадесети век, създадена за романтичните фантазьори в света, а аз определено не съм един от тях. Но вярвам в брака.

— Защо?

Райърсън бе поразен от факта, че със сестрата на Деби водеха доста необикновен разговор. Но му беше интересно.

— Както казах, бракът може да предложи много неща. Ще си призная, че първият ми път беше въпрос на бушуващи хормони и младежки оптимизъм. И двамата бяхме прекалено млади. Никой от нас не таеше разумни очаквания от брака. Тя обезумя и започна да мисли за всички неща, които беше пропуснала, защото се беше омъжила рано. Не можех да я виня. Връзката ни се разпадна. Но следващият път за мен ще е различно.

— Различно ли?

Той кимна.

— Следващият път ще се погрижа отношенията ни да имат по-солидни и реалистични корени. Знам какво искам. Стигнах възрастта, когато ценя удобствата и надеждността на семейния домашен уют. Предполагам, че в душата си съм домашар. Когато купих компанията на баща ви и се преместих от Портланд в Сиатъл, почувствах, че най-после съм намерил мястото, където искам да живея. Бих искал и една приятна, спокойна, надеждна и моногамна връзка. Бих искал да се оженя за жена, на която мога да разчитам. Жена, която ще се проявява като домакиня, докато аз забавлявам деловите си сътрудници. Жена, която вечерно време ще ми прави компания с едно питие, докато разговаряме как е преминал денят. Не знам какво ме накара да си въобразя, че с Деби ще бъде именно така. Сигурно съм се побъркал.

— Или това, или хормоните ви отново са решили да се намесят в решението ви — отвърна Вирджиния с усмивка.

— Хормоните ми не предприемат нищо без мое разрешение. — Райърсън отпи отново от уискито и се замисли над истинността на това твърдение. Той все още чувстваше стягане в слабините си. Мина му през ум дали тя осъзнава, че кадифената роба леко се открехна, точно толкова, колкото да му открие мъничко от меката, заоблена плът.

— Значи сте готов да се ожените заради уюта и удобството?

— Изглежда не одобрявате.

Тя се замисли над думите му.

— Е, поне сте искрен. В известна степен разбирам и съм съгласна с вас. И аз нямам нищо против едно приятно, надеждно и стабилно приятелство с мъж. И сама чудесно се оправям, но понякога е приятно да има с кого да споделиш. Но никога не бих се омъжила, за да имам тези неща.

— По-скоро бихте имала любовна връзка? — попита той, силно заинтересован.

— Казах, че би било приятно да имам уютно приятелство с някой мъж. Не знам за любовна връзка. Никога не съм имала такава — спокойно обясни тя. — Не съм сигурна, че ми се иска такова нещо. Но ако ми се случи, бих искала тази връзка да се основава на приятелство, а не на хормони.

Райърсън беше удивен. Постара се да не издава реакцията си.

— Кога се разведохте? — попита той.

— Не съм се развеждала. Съпругът ми умря преди няколко години.

Райърсън се изкашля.

— Преди няколко години?

— Омъжих се на двайсет и пет, а той почина, когато бях на двайсет и седем. При пътна катастрофа.

— И вие никога не сте… Искам да кажа, през всичкото това време не сте имала такова… — той не довърши изречението. Почувства, че й става неловко. Но истината беше, че се затрудняваше да си представи как тази жена е живяла сама толкова дълго.

— Така и не открих приятелство, което да прерасне в стабилна и надеждна връзка — тихо отвърна тя, — да не говорим за човек, в когото да се влюбя.