Джейн Кренц - Радост

— Деби ли? Малко вероятно.

— Съгласен съм. — Тъмните вежди на Райърсън леко се повдигнаха. — Според мен има нещо друго. Родителите ви бяха много щастливи, когато тя започна да излиза с мен. Сега, когато корабът на любовта потъна, те никак не са разочаровани.

— Е, това вече е нещо смислено. Обзалагам се, че са ви насърчили да я преследвате с надеждата, че може да се стигне до великото помирение.

— И аз така мисля.

— А има ли шанс да се случи това? — Спокойно попита Вирджиния.

— Ни най-малък. Цялата история беше голяма грешка. За това тя беше права.

— Разбирам. Убедена съм, че вие не грешите, нали?

— Да греша ли? Не — безизразно отвърна той, — не греша.

Тя му вярваше. Вирджиния погледна стройния, висок, солиден мъж, после погледът й се премести върху лицето му. „Интересно лице“, помисли си тя. Не особено красиво, но определено интересно. Изключително мъжествено лице с безизразни, грубо изсечени ъгли и форми.

Косата на Райърсън все още блестеше от дъжда. Червен нюанс се прокрадваше в кафявите й дебри, на отблясъците от светлината на огъня. Той я улови, че го изучава и леко се усмихна. В мързеливия му, замрежен поглед прозираше хладна, леко хищническа интелигентност.

Скъпата бяла риза на Райърсън беше разтворена при яката и Вирджиния виждаше къдрави малки косъмчета. Тя леко потрепери и мушна нозете си навътре в пантофите, скрити под старата роба. Усещаше леко неспокойствие, твърде несвойствено за нея. Знаеше, че това чувство се дължи на присъствието на Райърсън, но не го проумяваше. Отново прокрадна поглед към отвора на ризата му.

— Чудите се какво сестра ви е видяла в мен? — умерено попита Райърсън.

Вирджиния отново почувства, че се изчервява, как й се искаше да можеше да прикрие реакцията си.

— Разбира се, че не?

Той уютно сви рамене.

— А аз се чудя.

— Признавам, че не сте обичайният неин тип — предпазливо отбеляза Вирджиния.

— Слава Богу. Жалко, че и на двама ни трябваше толкова време, за да го разберем. В своя защита мога само да кажа, че за сега това изглежда добра идея.

— Знам, че сигурно родителите ми са насърчили и двама ви да си мислите, че е добра идея — каза Вирджиния с усмивка. — Татко си представяше, че може да запази бизнеса си в семейството, след като го продаде. Двамата с мама смятаха, ще е просто прелестно, ако вие се ожените за Деби.

— Аха.

— Мама и татко ли ви пратиха да търсите тук Деби?

— Не я намериха в апартамента й и предположиха, че е дошла тук. И тъй като съм по природа галантен и благороден, без да споменавам за еуфорията, породена от моето спасение, се съгласих да проверя, че тя е добре. Но след като отидох толкова далеч, чувствам, че съм изпълнил задължението си по този въпрос. Отказвам да имам всякакви други задължения.

— А вашето мъжко его? — попита Вирджиния, преди да се замисли. — То не е ли замесено?

Устните му присмехулно се извиха.

— Моето его ще се оправи, благодаря. И по-лоши неща е преживявало.

Вирджиния му повярва. Нещо в този мъж я караше да мисли, че самоувереността му извираше от дълбоко и имаше здрави корени. Бягството на някое гадже не можеше да я разклати.

— Сега, когато си изпълнихте задължението, ще се върнете в Сиатъл? — с любопитство попита Вирджиния.

Райърсън обви чашата с големите си длани и се загледа в огъня.

— Точно така. Веднага щом се изсуша. Оценявам вашето гостоприемство, Вирджиния — Елизабет. Освен това оценявам и факта, че не изпадате в истерия, заради това, което сторих на сестра ви.

— Да не сте сторил нещо на сестра ми?

Райърсън долови в думите подтекста и хвърли на домакинята изпитателен, страничен поглед.

— Не — безизразно рече той. — Това трябваше да бъде нашият знаменателен уикенд. Факт е, че не бяхме стигали до леглото, преди случилото се да подейства като предупреждение, предполагам.

Тя го погледна смутено.

— Не разбирам.

Той направи гримаса.

— Ще кажа само, че, след като цял месец не се случва нищо, освен няколко безинтересни целувки за лека нощ, човек започва да си мисли, че голямата страст никога няма да го навести.

— Не исках да кажа това. Разбира се, че не е моя работа.

— Забравете за това. — Райърсън леко се усмихна на смущението й. — Отварям дума, защото искам да ви уверя, че ние със сестра ви не сме толкова обвързани, въпреки големите планове за уикенда. Признавам, че грешката е моя.

— Ваша? — повтори тя като ехо и се втренчи в него с изумление.

На лицето на Райърсън отново се появи усмивка и отново изчезна. Помисли си, че Вирджиния — Елизабет подхождаше на егото му. По погледа й познаваше, че тя недоумяваше как той би могъл да има проблеми в леглото. Егото му можеше и да няма нужда от ласкателства, за да оцелее, но станеше ли обект на такова внимание то умееше да му се наслади.