Джейн Кренц - Отдаването

— Но какво общо имат инцидентите с шалчето и табакерата?

— Сещаш ли се за някое име, което да отговаря на инициалите?

— Не. О, да, разбира се! Няколко души. Но, както ти казах, никой от тях не е губил нищо.

Тя започна набързо да му обяснява за всички хора, чийто имена започват с У и как леля й говорила с тях за забравените вещи, но Лукас не я слушаше. Вниманието му бе привлечено от особената нотка в гласа, когато тя му отговори. Той бе чувал и друг път тази нотка — тя изразяваше колебание и нежелание да се отговори на въпроса. Замисли се още малко и си припомни, че тя се държа по подобен начин, когато му разказваше за кошмарите си.

— … и тя попита и лейди Уудбъри, която обича да смърка емфие, а също и лорд Уилкинс, който носи шалчета. После попита и Уотърсън.

— Вики!

— Никой не може да е сигурен, че лорд Уотърсън помни къде си е оставил нещата. Напълно е възможно и шалчето, и табакерата да са негови и той да е забравил за тях. Обикновено съзнанието му е заето с по-висши неща, като метеорологията например. Той е създал най-интересния уред за измерване на валежите.

— Виктория!

— Както казах, броят на приятелите на леля ми е твърде голям, така че може да съм пропуснала някого.

— Вики, скъпа! Моля те, спри за малко! Искам да ти задам много точен въпрос и ще ти бъда благодарен, ако ми отговориш без заобикалки. — Той се спря и я задържа, обърна я към себе си и я прегърна през рамената.

— Да, Лукас?

— Вики, има ли човек, чието име започва с буквата У, и той да ти е крайно неприятен? Някой, който те плаши или на когото не би се доверила никога. Някой, който непрекъснато те кара да се тревожиш?

— Не — веднага отговори тя.

— Опитай се да ми отговориш отново, мила. — Той се усмихна на тази явна лъжа. — И не се страхувай да ми кажеш истината. Не забравяй, че аз съм твоят придружител при нощните ти приключения. Можеш да ми кажеш неща, които не би казала никому.

— Лукас, моля те, не ме притискай така!

Той я прегърна още по-силно, като я накара да скрие лицето си на гърдите му. Кехлибарената й пелерина се омота около крака му.

— Кажи ми, Вики!

— Ти не разбираш — отвърна тихо тя.

Тялото й бе неподвижно и цялото изтръпнало.

— Опитай!

— Лукас, той е мъртъв.

Графът се намръщи, като забеляза отчаянието в гласа й. За миг си спомни какво му бе казала Джесика Атертън, преди да започне да си търси наследница. След няколко секунди се сети за името Самюъл Уитлок.

— За втория си баща ли говориш? — попита внимателно той.

— Казах ти, че е невъзможно. Той е мъртъв и погребан.

— Но ти не го обичаш много, нали?

Тя се помъчи да се отскубне от прегръдките му. Очите й блестяха на лунната светлина.

— Мразя го за това, което стори с майка ми, и това, което щеше да стори с мен, ако имаше възможност. Майка ми ме спаси от този развратник, като ме изпрати да живея при леля. Но тя не успя да спаси себе си — най-накрая той я уби.

— Ти вярваш, че вторият ти баща е убил майка ти?

Виктория си помисли, че гласът на Лукас прозвуча невероятно спокойно. Така, като че ли я попита дали иска чаша шери преди вечеря. Докато говореше, той обви рамената й с ръката си и продължи да върви към къщата.

— Да. Да, вярвам, въпреки че никога не съм казвала нищо, освен на леля си. — Виктория усети тежестта от ръката му върху себе си и почувства известна увереност. Той бе толкова силен. Не беше съвсем сигурна защо ръката на Лукас има такъв утешителен ефект, не се и замисли за това. Тя беше толкова заета със себе си, като си повтаряше непрекъснато, че трябва да внимава какво още ще му каже. Вече се бе изтървала и му бе разкрила от тайната си повече, отколкото смяташе.

— Какво мисли леля ти?

Виктория стисна краищата на наметалото си.

— Че това е много вероятно. Тя знаеше какъв човек бе той — груб пияница, комуто липсваше и следа от благоприличие. На нея й бе интересно да разбере защо, ако той я е убил, му е било необходимо да чака толкова години, за да го извърши? Защо не се е заел с това и не го е направил скоро след като се е оженил за майка ми и вече е имал достъп до парите й?

— Може би не е имало уважителна причина да я убие в първите години — каза Лукас замислено, като че ли мозъкът му бе зает с решаването на някаква любопитна загадка. — В края на краищата, както ти казваш, той е имал достъп до богатството й. Защо е трябвало да рискува да бъде обесен за убийство?

— Това е гледната точка на леля Клео. Майка ми не само ме изпрати да живея при нея, но и тя самата често идваше да поседи при нас по няколко седмици, понякога и месеци. След като разбра за какъв човек се е омъжила, тя прекарваше колкото се може по-малко време с него. Когато беше пиян, той ставаше свиреп и опасен.