Джейн Кренц - Отдаването

— Точно ти, скъпа моя, би трябвало да знаеш колко лесно е да се направи това.

След тази забележка се възцари неловка тишина, през време на която на Виктория й хрумна, че ако тя бе разсъждавала трезво, а не бе слушала сърцето си, можеше да прояви здрав разум и да си наеме човек, който да й достави информация за тайнствения лорд Стоунвейл.

— Тъкмо се чудех колко време би ти отнело да уредиш всичко това? — каза Лукас.

— Да уредя какво? — Тя се намръщи, опасявайки се, че е прочел мислите й.

Зъбите му блестяха в злобна усмивка.

— Да наемеш преследвач да ме проучва. Това бе една от причините, поради която исках да приключа с ухажването колкото може по-бързо.

— Вие сте напълно достоен за презрение, Стоунвейл.

— Аз съм също така напълно задоволен от условията на нашата сделка, мадам. — Той се спря навън, пред вратата на кухнята, за да докосне леко устните й със своите. Очите му проблеснаха. — И тъй като не съм искал да те поставя в неудобното положение, в което се оказа онази нощ в странноприемницата, не мога да кажа, че съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Така или иначе, като се имат предвид рисковете, които поехме, мисля, че се отървахме леко.

— Не виждам как по-лошо би могло да свърши?

— Тогава на теб, скъпа, ти липсва въображение. Случвало ми се е да лежа буден нощем и да мисля дали не сме сбъркали нещо по време на среднощните си екскурзийки. — Той повдигна нагоре брадичката й. — Наистина ли си толкова нещастна с мен, Вики?

Виктория искаше да започне да го ругае, че не я обича толкова, колкото тя го обича. Искаше да го обвини, че я е използвал нечестно, за да се ожени за нея; че нейните чувства са се оказали извън контрола й, докато той прекрасно е владеел своите. Тя жадуваше да го накара напълно да осъзнае изумителната си вина, да го накара да се унижава, за да иска да му прости и да й се закълне във вечна любов и преданост. Накратко, Виктория осъзна, че желаеше някакво отмъщение за положението, в което се намираше. Обаче тя гледаше достатъчно реалистично на нещата, за да осъзнае, че никога няма да го получи. Тя добре си беше научила урока. Щеше да пази тайните си в сърцето така, както пазеше и другите, тъмните тайни. Ако графът на Стоунвейл е доволен от тази женитба, тя щеше да се стреми също да е доволна. Нямаше да му даде нищо повече от това, което той беше уловил в капана си — наследница, която бе така добра да приеме относително спокойно факта, че са се оженили за нея заради парите й.

— Мисля — каза тя, — като имам предвид останалите съпрузи, че ти не си от най-лошите.

— Ще ме убиете с нищожната си похвала, мадам — каза той меко. — Сигурно бихте могли да направите повече от това?

Тя прехапа долната си устна, докато го гледаше. На лунната светлина фигурата му изглеждаше заплашителна. Той стоеше пред нея огромен и силен. Замръзналите черти на лицето му бяха гравирани с най-блед сребрист цвят и дълбоки сенки. Очите му проблясваха с чувственост, която караше наскоро заситените й чувства да пламнат отново за живот. Тя трябваше да се страхува от него. Вместо това винаги беше необикновено сигурна в негово присъствие. Дяволите да ги вземат мъжете…

Първото й желание бе да обвие ръце около врата му и да признае любовта си. Но чувството й за самосъхранение и гордостта й заговориха и потиснаха това безразсъдно и безполезно действие. Тя нямаше да си позволи да бъде пак толкова уязвима от Лукас, както се оказа в онази съдбоносна нощ в странноприемницата.

— Струва ми се, милорд, че вече ви обясних, че ще направя всичко възможно да остана вярна на задълженията си от сделката.

Лукас поклати мрачно глава и целуна върха на носа й.

— Толкова горда и решена да не дава и трохичка повече, отколкото трябва! Как можеш да бъдеш така жестока, Вики?

— Не мисля, че е проява на жестокост от моя страна готовността ми да приема положението, в което се оказах. Какво повече би могъл да ми предложиш, Лукас?

— Всичко.

— Звучи така, като че ли говориш за моето пълно отдаване.

— Може би за това говоря.

— Относно това, аз се заклевам, че ще ти се наложи да почакаш, докато светът позволи на жените да се появяват с бричове на публични места — изстреля тя язвително. — С други думи, завинаги.

— Може би не толкова дълго. Но ще се върнем на въпроса по-късно. Засега ще се задоволя с прогреса, който направихме тази вечер. — Той взе ръката й и я поведе към тъмната, заспала къща.

Викарият и жена му бяха изнервени. До болка очевидно бе, че не са свикнали да пият чай в огромната къща на Стоунвейл. Виктория реши, че ако трябва да рискува с някаква догадка, то тя трябва да признае, че те никога преди това по никакви причини не са били канени в къщата, камо ли пък за благотворителност, свързана с нуждите на околността. Това я подразни. Беше още едно доказателство, че предишният граф изобщо не се е грижел за хората, които живеят в областта, близо до земите му.