Джейн Кренц - Отдаването

— Не съм го казвала.

— Каза го първия път в странноприемницата. Чух те.

— Казах само, че съм мислила, че те обичам. Във всеки случай, естествено, всичко се промени след това, което се случи.

— По дяволите! — Пръстите му се впиха в китките й. — Вики, престани да говориш тези щуротии за търговско съдружие. Ние сме мъж и жена.

— Ти ли казваш, че в нашите отношения има нещо повече от сделка?

— Разбира се, че има.

— Твърдите ли, че сте влюбен в мен, милорд? — Очите й се присвиха.

— Няма да ми повярваш, но наистина те обичам. — Той я пусна и седна, като си оправяше дрехите.

— Кой знае. Нека опитам и ще видя.

Тоя я погледна и под изпитателния й поглед не знаеше какво да направи, но в едно бе сигурен — тя го предизвикваше.

— Какво искаш от мен, Вики?

— Предполагам това, което иска да чуе всяка една невеста — каза студено тя, — заявление за вечна любов и обещание за пълна вярност. Но, изглежда, няма да го получа, нали?

— Мили Боже! — Той се изправи, като усещаше коварния пламък под краката си. Жените умеят да си служат с думите, а жена като нея знае как да постигне пълна победа при всяка възможност, която й се удаде. Бе получил предостатъчно доказателства за умението й да го накара да тръгне срещу здравия си разум. Само споменът от онези ужасни нощи, когато се катереше по градинската стена на лейди Нетълшип, можеше да го накара да почувства болка в крака си. — Ти ме притискаш до стената.

— Значи ли това, че няма да получа каквото искам?

— Не мога да се доверя на настроението ти, Вики, нито на това, което стои зад молбата ти. Сигурен съм, че искаш да ме манипулираш. Ако ти дам обещание за вечна любов и пълна преданост, ти ще можеш да го захвърляш в лицето ми всеки път, когато откажа да изпълня някоя от твоите прищевки. И ще кажеш, че съм те излъгал, като съм казал, че те обичам.

— Значи ли това, че не ме обичаш?

— Значи, че бе непростима грешка от моя страна да се отдам така лекомислено на лондонските ти авантюри. Очакваш да се държа като кученце на каишка при всяко твое желание — процеди през зъби Лукас.

— Разбирам. — Тя се изправи бавно и започна да оправя дрехите си.

Лукас се загледа в стройната й фигура и се почувства отблъснат. Само преди няколко минути те се любеха така страстно, а сега крехките им отношения бяха разкъсани от няколко думи.

— Вики, не го прави! — Той я обърна към себе си и я взе в прегръдките си. Счу му се, че тя изхлипа, и това го направи напълно безпомощен. Не обичаше подобни сцени. — По дяволите! Ти не си малко момиче.

Тя се поколеба за момент, после се отпусна в ръцете му, като сгуши лицето си в ризата му.

— Ти си прав. Държа се като малка глупачка, която току-що е напуснала училище и няма представа от живота. — Тя се отскубна от ръцете му и го погледна с възстановена решимост. — Както казах, Лукас, този брак има бъдеще само ако се съгласиш да се държим благоразумно и логично. Заклевам се, че ще спазвам моите задължения по сделката.

Той погледна надолу към очите й, в които все още блестяха сълзи, и не знаеше какво да каже. Осъзна, че иска да чуе онези мили думи на обяснение в любов, казани от нея през първата им нощ, но сега моментът не беше подходящ.

— Вики?

— Да, милорд.

— Благодаря ти, че си се постарала да помислиш за бъдещето на нашия брак.

— Винаги сте добре дошъл, милорд.

Той се разсърди от измъчената учтивост на Виктория, но успя да задържи усмивката си. Докато стоеше и я гледаше, огънят освети кехлибарения медальон и Лукас се отпусна. „Виктория ще се оправи — помисли си той. — Тя ще си спомни своите думи от доброто старо време.“

— Не се обърквай, Вики, като се опитваш да разгадаеш моите или твоите чувства. — Той докосна златната верижка на медальона й като се усмихна. — С времето всичко ще се оправи. Хайде да се прибираме у дома.

Тя кимна в знак на съгласие. Той взе пелерината й от земята и я загърна. Дрехата бе изцапана, но неповредена. Наблюдавайки я, изправена до него, хубава, висока и стройна, той бе обзет от безумното желание да я пази и защитава.

— Лукас — каза тя замислено, докато той гасеше огъня, — ако ти не си организирал нашия провал в странноприемницата, тогава кой?

— Знам ли?

— Вероятно лейди Атертън. С нейния безкраен стремеж да ти помогне да се сдобиеш със зестра.

— Да, това е възможно. — Той се засмя, доволен от промяната в настроението й. — Има ли значение? Станало каквото станало. — Той я хвана за ръката и я поведе към вратата.

— Ти си напълно прав. Станало каквото станало. Но имаше няколко странни събития, които се случиха с мен в Лондон и когато ги свържа с този, който би могъл да ни шпионира, започвам да си мисля разни неща.