Джейн Кренц - Отдаването

Викът на единия от нападателите й накара Лукас бързо да се обърне. Той хвърли един поглед й видя, че евентуалните крадци не са сполучили с набелязаната жертва.

— Браво!

Отново прехвърли вниманието си към пробиването на път през тълпата. Виктория осъзна, че вместо да се движи срещу навалицата, той използва силата на човешкия поток така, като че ли управлява лодка срещу течението. Насочи се към покрайнините на тълпата, като продължаваше устойчиво да маневрира, а крачките му, независимо от накуцването, бяха координирани и стабилни. Той не се втурна необуздано и по този начин не изложи на опасност тяхното равновесие. Беше очевидно, че дълго време се е учил да компенсира неустойчивостта на левия си крак.

Самообладанието, което Лукас прояви сред цялата бъркотия, накара Виктория да осъзнае, че той беше един от онези необикновени мъже, които не се стъписват пред опасността. Тя се почувства сигурна с него, въпреки че се намираше сред бушуваща, подобно на стихийно море, тълпа.

Когато достигнаха края на ревящото, залитащо и бутащо се стълпотворение, Лукас направи един добре пресметнат ход, за да избягат. Той твърде дълго бе търсил своя шанс. За броени секунди придърпа Виктория в един тъмен тунел между две сгради. Тя се препъваше зад него по относително безопасната алея. Ботушите й се подхлъзваха по лепкавата тиня, а дъхът й секна от гнусното зловоние, което затворените тесни каменни стени излъчваха. Помисли си, че опасността вече е преминала, когато чу груби пиянски крясъци, идващи от началото на алеята.

— Тук, друже. Донеси онзи фенер. Видях ги да влизат тука. Чу ли к’во ти казвам? Двама бяха. Богати бяха, тъй да знайш.

— По дяволите — глухо изруга Лукас. — Скрий се зад мен и не мърдай, Виктория! — без да я изчака да се подчини, той я издърпа зад себе си с такава сила, че тя се удари в тухлената стена на алеята.

Виктория успя да запази равновесие и разтревожено погледна към входа точно когато се появи светлината от фенера. Там се очертаха силуетите на двама хулигани, въоръжени с ножове.

— К’во чакаш, Дълги Том? — единият мъж попита настойчиво другаря си. — Поразмърдай се и надуши контетата, щото таз вечер има много работа за таквиз като нас.

Стоунвейл прикриваше Виктория, като не отстъпваше от позицията си. Тя видя, че той извади един малък блестящ предмет от джоба на палтото си.

— Мътните го взели! Тоя ще ни гръмне — изруга първият мъж, когато светлината от фенера падна върху пищова в ръката на Стоунвейл.

— Проявявате изключителна наблюдателност, господа — гласът на Стоунвейл звучеше леко отегчен. — Кой от вас би искал да изпробва точността ми по близка цел?

Първият младеж се препъна по алеята, а приятелят му се блъсна в него. И двамата се катурнаха в мръсотията. Фенерът падна на земята, стъклото му се разби на малки парченца и се посипа по земята. Слабият пламък продължи да мъждука още известно време, като хвърляше странни, заплашителни сенки върху сцената, изпълнена с напрежение.

— Мътните го взели — пак се обади първият мъж, очевидно разстроен. — Ние се опитваме да живеем прилично, а виж к’во стана — той се окопити и се затътри обратно към входа на алеята. Другият разбойник нямаше нужда от допълнителна подкана. Чу се тропот на ботуши, приглушени ругатни и след броени секунди Виктория и Лукас се оказаха сами в тъмнината. Но той не искаше да губи никакво време. Неговите дълги пръсти отново се сключиха около китката на Виктория и той я задърпа през тъмната алея към съседната улица. Тълпата все още не се бе разпръснала в тази посока, затова се озоваха в благословена тишина. Виктория се опита да забави крачките си, за да си поеме дъх, но Стоунвейл отказа да спре. Тя се подчини и задъхано продължи да се препъва.

— Лукас, трябва да ви кажа, че много добре се справихте там, на алеята.

Той я стисна още по-здраво за ръката.

— Това изобщо нямаше да се случи, ако не си бяхте наумили да посетите карнавала тази вечер.

— Наистина, Лукас, трябваше ли вие…

— Можем само да се надяваме, че кочияшът на Линдууд се е подчинил на заповедите — прекъсна я той, като продължаваше да я тегли, без да забавя крачка.

— Тревожа се за Анабела и Берти — промълви уморено Виктория, докато си поемаше въздух.

— Да. Така и би трябвало да бъде.

Виктория трепна, усещайки, че той няма да има никакви угризения на съвестта, като стовари цялата вина върху нея. Най-лошото бе, че придружителят й беше прав. Всичко това беше изцяло нейна идея.