Джейн Кренц - Отдаването

Стоунвейл я съжали и не каза нищо, докато я водеше по улицата, където бе наредено на кочияша да чака в случай на непредвидена опасност. Виктория видя познатите очертания на стоящата пред кръчмата карета на Линдууд и въздъхна с облекчение, когато забеляза двама души да седят вътре.

— Те са там, Лукас! Те са се спасили! — Виктория се изчерви, като осъзна, че откакто започнаха неприятностите, тя несъзнателно бе започнала да употребява малкото име на Стоунвейл.

— Да. Въпреки всичко се оказа, че сме споходени от голям късмет тази вечер — докато стигнаха до каретата, той не каза нищо повече.

— Мили Боже, колко се безпокояхме за вас! — каза Линдууд, докато отваряше вратата на каретата. — Бяхме убедени, че сте избягали от тълпата. Бързо! Не искам да висим повече на тази улица. И без никакви приказки, докато тълпата все още не е решила да мине оттук.

— Бъдете сигурен, Линдууд, че нямам никакво намерение да си губя времето напразно.

Лукас избута Виктория в каретата, като бързо я последва и тръшна вратата зад себе си. Каляската потегли веднага. Виковете в далечината изпълваха нощния въздух.

Виктория погледна разтревожена Анабела.

— Добре ли си, Бела?

Анабела стисна ръката на приятелката си и каза:

— Берти и аз бяхме в покрайнините на тълпата, когато започнаха неприятностите. Ние незабавно се опитахме да се измъкнем, но аз бях толкова обезпокоена за вас двамата. Вие бяхте точно в сърцето на навалицата, нали?

— Бяхме на косъм — отвърна Виктория. Вълна на въодушевление я заля, заемайки бързо мястото на напрежението, сковало я миг преди това. — Ние бяхме спрени от двама мъже, които искаха да ни ограбят. Но Стоунвейл извади пищов и веднага ги възпря.

— Божичко! — прошепна Анабела шокирана.

— По дяволите, Стоунвейл! — Линдууд се намръщи загрижен. — Наистина ви е била спукана работата. Никой от вас не е наранен, нали?

— И двамата се чувстваме отлично, Линдууд, както сам виждаш — Лукас смени резкия с измамно неутрален тон. — Въпреки че преобличането на мис Хънтингтън й донесе малки неудобства.

Най-накрая Виктория докосна косата си и установи, че нещо липсва.

— О, Боже! Загубила съм си шапката.

— Вие сте изключително щастлива, мис Хънтингтън, че не сте загубили нещо повече от шапката си — гласът на Стоунвейл отново прозвуча прекалено спокойно.

Виктория се извърна настрана, като погледна суровите му черти, и осъзна, че вътрешно Лукас се разкъсва от ярост. За първи път, откакто започнаха неразбориите, тя почувства истински страх.

Лукас се взираше в безлюдната улица, когато каретата спря.

— Нима възнамерявате да слезете тук, мис Хънтингтън? Намираме се някъде около вашия централен вход.

— Ще видя — каза тя спокойно, като прибираше красивото си бастунче.

— И как възнамерявате да влезете в къщата, ако не през главния вход? — попита Стоунвейл раздразнено.

— Ще прескоча градинската врата и обратно през оранжерията — по същия път, по който я напуснах по-рано.

Виктория току-що беше стъпила на земята, когато другата врата се отвори. Тя се надяваше, че той ще се почувства задължен да я изпрати.

— Лека нощ, Вики — каза нежно Анабела. — Това се оказа най-интересното ни приключение, нали?

— Да, наистина — отвърна Виктория.

Лукас я последва през вратата на каретата.

— Изчакайте тук, Линдууд — нареди той през рамо. — Ще се върна веднага след като придружа до предната врата нашето малко, безразсъдно конте.

Виктория се обърна към него разтревожена.

— Няма нужда да ме придружавате до вкъщи, милорд. Уверявам ви, че съм напълно способна сама да намеря пътя.

— И дума да не става, мис Хънтингтън! — може би беше доловил появилото се безпокойство у нея, защото тя се усмихна престорено. — Отлично — промърмори той, като я сграбчи за ръката и се отправи към сенките. — Виждам, че ме разбирате прекалено добре и осъзнавате факта, че не съм в блестящо състояние на духа. Най-добре никога да не спорите с мен, когато съм в подобно настроение.

— Милорд — започна тя, като повдигна властно брадичката си, — ако смятате да ме държите отговорна за това, което се случи тази вечер, ще трябва пак да си помислите.

— Но аз ви държа отговорна, мис Хънтингтън! — той хвърли поглед към високата каменна стена, покрита с гъст бръшлян. — Как смятате да преминете в градината?

Виктория се опита да освободи ръката си, но той не обърна никакво внимание на нейните усилия. Тя кимна в знак на примирение и го поведе към края на пътеката.