Джейн Кренц - Отдаването

— Всеки човек трябва да има свое собствено достойнство.

— Вие и вашето проклето чувство за достойнство… — каза Еджуърдс. Гласът му изтъняваше и накрая се превърна в шепот.

— В коя стая е жена ми, Еджуърдс? Не отивайте при своя създател със съзнанието за убийство и с всички други неща.

Еджуърдс се закашля и захрачи кръв.

— Намери си я сам, Стоунвейл… — Той млъкна.

Лукас се изправи на крака, като се убеди, че човекът е в безсъзнание. Измъкна пистолета от ръката на Еджуърдс. Току-що бе тръгнал нагоре, когато Еджуърдс се обади за последен път:

— Трябваше да ви прережа гърлото, когато ви видях да лежите на бойното поле, Стоунвейл. Трябваше да ви убия… Вие ме преследвате оттогава като зъл дух. И сега получихте своето отмъщение…

Лукас не каза нищо. Нямаше и какво да каже. Започна бързо да се изкачва по стълбите. Горе се озова на тясна площадка. На единия й край имаше врата, която бе отворена към един овехтял коридор. Шумовете, въздишките и смеховете, които идваха от отделните стаи, му подсказаха къде се намира.

Той можеше да започне търсенето, като отваря всяка врата, но докато ги открие, щеше да се вдигне голяма врява, която щеше да предупреди Изабел Рикот и да й даде време. Лукас се върна обратно на външната площадка и се загледа по тесния перваз, който минаваше под прозорците. Истинско щастие бе, че не му се замая главата от тази височина, помисли си той.

Виктория все още се подпираше на камината, когато чу шумоленето, което идваше отвън, откъм перваза на прозореца. Тя веднага се досети кой беше там. От гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. Лукас бе тук и всичко щеше да се оправи. Тя положи всичките си усилия, за да разсее Изабел и да я остави да говори, докато се убеди, че вниманието й не е насочено навън.

— Кажете ми, Изабел, мислите ли, че ще можем да се откажем от навика да ходим облечени в мъжки дрехи сега, когато усетихме свободата, която те дават? Заклевам се, на мен ще ми е трудно да удържа на изкушението. Изживяването е изключително, нали? Помислете си само колко по-хубав би бил светът, ако жените можеха да носят панталони винаги, когато това им харесва!

Изабел размаха заплашително пистолета.

— Млъквайте, Виктория! След тази нощ няма да имате възможност да се тревожите за подобни изкушения.

Виктория се усмихна и използва тока на обувката си, за да ритне едно малко дърво обратно в огъня.

— Знаете ли, Еджуърдс ще ви изостави. Понякога слабите мъже могат да бъдат полезни, но се страхувам, че на тях не може да се разчита в трудни моменти. Трябва да призная, че да се живее със силен мъж не е лесна работа, но научих, че на силните мъже винаги можеш да разчиташ. Срещали ли сте някога мъж, в когото можете да сте сигурна, Изабел? Аз стигнах до извода, че те са изключително рядка и ценна придобивка.

— По дяволите, казах ви да млъкнете. Еджуърдс ще бъде тук след няколко минути и тогава няма да бъдете толкова приказлива — изсъска Изабел.

С крайчеца на очите си Виктория видя как един крак се плъзна леко по перваза. Тя остави чантата си на земята, разсеяно свали наметалото, което все още бе на раменете й.

— Говорим си само за да запълним времето, докато Стоунвейл пристигне тук.

— Вашият съпруг няма да ви освободи, Виктория. Трябва да си избиете тази мисъл от главата.

— Глупости, знаете много добре, че Лукас е най-прекрасният мъж. — Тя се усмихна весело и в този миг Лукас нахлу през прозореца.

— Не-е-е! — изкрещя Изабел и насочи пистолета към него.

Но Виктория се бе приготвила и моментално хвърли пелерината върху главата й. Изабел изкрещя отново. Под пелерината се чу писък и пистолетът се плъзна по дървения под.

Лукас погледна към Виктория, изправи се и изтупа дрехите си.

— Добре ли си? — попита я той загрижено.

— Изключително добре. — Виктория се затича и се хвърли в прегръдките му. — Знаех, че ще дойдеш. Къде е Еджуърдс?

— На алеята. Мъртъв е.

— Никога не съм предполагала това — въздъхна Виктория. — Какво ще правим с лейди Рикот?

— Уместен въпрос. — Лукас я пусна и взе пистолета на Изабел. След това повдигна пелерината, под която лежеше тяхната жертва. Тя го гледаше с широко отворени очи, изпълнени с ужас. — Нямаме много време за размисъл. Трябва да се връщаме на бала, преди да са открили нашето отсъствие. Смятам, че най-разумното нещо, което можем да направим, е да убием веднага лейди Рикот тук, на това място. Собственикът на „Зеленото прасе“ така или иначе, ще намери един труп сутринта. А защо да не намери два?