Джейн Кренц - Горещи следи

Проблемът за провокирането на страх бе, че този страх винаги можеше да доведе и до обратната реакция. Някои хора се чувстваха принудени да се изправят срещу страховете си. Но доколкото опитът на Лутър сочеше, това не бе истина за хулиганите, които обичаха да тормозят околните.

Той понижи психичното въздействие. Мъжът се успокои.

— Трябва да се върнеш в хотела си — каза Лутър. — Тази вечер малко прекали с пиенето. Върви да поспиш.

— Да, добре — прошепна мъжът разтревожен. — Много пих.

Той бързо закрачи към кръстовището и пресече улицата. Изчезна зад ъгъла и се отправи към Калакауа, където бяха големите хотели на първа линия до плажа.

Лутър се облегна тежко на бастуна си, притиснат от тъмната енергия заради това, което бе направил. Мразеше тази част. Винаги имаше цена, която трябваше да плати, когато използваше таланта си по този начин.

Негодникът заслужаваше, което бе получил, но в действителност битката беше неравна още от самото начало. Той нямаше шанс. Не бе осъзнал какво го е сполетяло.

Да, това беше неприятната страна на случилото се.

След като затвориха ресторанта, придържайки се към ежедневния си ритуал отидоха пеша до „Удон Палас“. Собственичката на заведението — Мили Окада, им донесе огромни купи с ароматна супа с юфка. Когато поднесе храната пред Лутър, го погледна многозначително.

— Добре ли си?

— Добре съм, Мили — Лутър взе пръчиците. — Имам нужда да хапна от твоята супа. Дълга нощ беше.

— Пак си депресиран — отбеляза тя. — Би трябвало да се чувстваш по-добре, нали кракът ти се възстановява.

— Така е — съгласи се Петра. — Но той не се чувства по-добре, а по-зле.

Раната беше зараснала, но кракът му никога нямаше да бъде като преди. Проклетият бастун завинаги щеше да е част от живота му. Още не беше се примирил, но не затова се чувстваше потиснат тази вечер. Не знаеше как да обясни същността на проблема.

— По-добре се чувствам — настоя той. — Просто съм малко уморен, това е всичко. Казах ви, дълга нощ беше.

— Ще ти донеса още една бира — каза Мили.

Тя изчезна зад завесата на червени и бели квадрати, която отделяше кухнята от помещението с масите.

— Мили и Петра са прави, пак си депресиран. — Уейн умело тъпчеше юфка в устата си с пръчиците за хранене. — Приеми онази работа за „Джоунс и Джоунс“. Ще се почувстваш по-добре.

— Да — настоя Петра. — Това ще те измъкне от депресията, в която си през последните няколко месеца.

Лутър ги изгледа навъсено.

— Работата, която ми предлагат, е небивалица. Два дни да се правя на бавачка в Мауи.

— И какво? — Уейн почука с пръчиците по ръба на купичката. — Все е работа. Значи разчитат на тебе.

— Не — каза Лутър. — Не значи това. Значи, че Фалън Джоунс ме съжалява, може би се чувства малко виновен заради онова, което се случи последния път. Решил е да ми хвърли утешителен залък.

Петра издиша шумно.

— Я помисли! Фалън Джоунс не е способен да съжали никого и не би признал, че е виновен за нещо, ако ще светът да се обърне.

— Добре, признавам, че Фалън не е склонен да изпитва такива чувства — каза Лутър. — Тогава е само една причината да ми остави съобщение на телефонния секретар.

— Каква?

— Работата е толкова незначителна, че не иска да харчи пари, като праща някой агент да идва чак от континента.

— Хм — сви рамене Петра. — Моят съвет е да приемеш предизвикателството.

— Защо? — попита Лутър.

— Защото имаш нужда да опиташ нещо различно и да се откъснеш от собствените си мисли. За теб ще бъде добре отново да поработиш за „Джоунс и Джоунс“, дори само за два дни като бодигард.

— Мислиш ли?

— Да — кимна Петра. — Има и друга причина да приемеш предложението.

— Каква?

— Имам предчувствие.

— Ти имаше предчувствие и за предходното — напомни й Лутър.

Всички погледнаха бастуна, окачен на облегалката на стола.

— Това предчувствие е различно — настоя Петра.

Минаваше два сутринта, когато той изкачи, куцукайки, стъпалата до втория етаж на старата двуетажна сграда. Бруно, кучето чудо, залая яростно, когато Лутър мина покрай апартамента на собственика. Бруно беше малък и пухкав и сигурно тежеше по-малко от три кила, но имаше инстинкт на куче пазач, все едно беше доберман. Никой не можеше да влезе, без животното да отбележи този факт с шумен лай.

В апартамент 2-В Лутър натисна ключа на лампата и освети протрития килим, вехтата боя на стените и мебелите, купени от разпродажба преди две години, когато се бе преместил да живее на островите. По онова време изплащаше втория си развод. Парите не му стигаха. Всъщност и сега не му бяха достатъчни.