Джейн Кренц - Горещи следи

— Добре, не драматизирай. Разбрах — отвърна с уморен глас Лутър.

— Разчитам на генеалозите за много от разследванията ми. Нуждая се от сътрудничеството на Стария клюн и хората му. Ако с един от тях се случи нещо по моя вина, ще съм в затруднено положение.

— Винаги се възхищавам на загрижеността ти за околните, Фалън.

— Слушай, задачата е съвсем проста. Максимум два дни. Двамата отивате в курорта в Мауи. Разхождате се насам-натам, докато тя разпознае Юбанкс и определи дали е убиецът. После я качваш на самолета, за да не ми провали разследването. Не е сложно, нали?

— Чакай да позная. Аз ще се представям за загрижен син, който придружава старата си майка на Хаваите, така ли? Моля те, спести ми това. Аз не съм от онези четирийсетгодишни мъже, които още живеят с майките си.

— Всички документи, свързани с разследването, са изпратени по куриер на Ренкуист — каза Фалън прекалено бързо. — Тя ще ги носи със себе си, когато пристигне в Хонолулу утре.

— Сигурен ли си, че ще пристигне утре, а не тази сутрин?

— Никога не правя подобни грешки. Тя има резервация за полет от Портланд, Орегон, утре сутрин в осем. Имаш ли химикалка?

Лутър влезе в апартамента си. Намери лист и химикалка на кухненския плот.

— Слушам те.

Фалън бързо му продиктува номера на полета и повтори датата.

— Тя каца в Хонолулу в единайсет и трийсет и пет. Двамата ще отпътувате за Мауи с нови самоличности и ще се настаните в хотела.

— Тя живее в Портланд? — попита Лутър. Нямаше значение къде живее тази Ренкуист.

— Не, в малко крайбрежно градче в Орегон — уточни Фалън. — Казва се Еклипс Бей.

— Никога не съм го чувал.

— Останал съм с впечатлението, че госпожица Ренкуист го е избрала именно заради това.

— На летището ще пристигат доста възрастни хора. Как ще я позная?

— Тя ще има ръкавици.

— Ръкавици? В Хаваи? Утре ще бъде двайсет и осем градуса.

— Госпожица Ренкуист предпочита да носи ръкавици — настойчиво отговори Фалън. — В това отношение е малко ексцентрична.

— Определено ще се откроява в тълпата. Кажи й, че ще бъда с бежов панталон и тъмнокафява риза.

— Ризата на цветя ли е, или без?

— Без.

— Сигурен съм, че двамата ще се разпознаете. — Той завърши изречението със странно сумтене и затвори телефона.

Лутър остави листа с информацията за Грейс Ренкуист върху плота и се върна на малкия балкон. Щеше да поспи няколко часа и да се обади на Петра и Уейн, за да им каже, че е приел ангажимента в Мауи. Поне те щяха да бъдат доволни.

Той допи уискито си и се замисли за странните звуци, които Фалън беше издал точно преди да затвори.

Ако беше друг човек, а не Фалън Джоунс, Лутър можеше да се закълне, че сумтенето беше смях.

Еклипс Бей, Орегон

Когато се върнеше от Мауи, щеше да си вземе куче.

След като взе това решение, Грейс Ренкуист се обърна с гръб към гардероба и постави грижливо нощницата си в куфара. В семплата бяла памучна одежда нямаше нищо секси. Беше с дълги ръкави и стигаше до петите й. Не беше я купила, за да съблазнява. Беше я избрала, защото е практична и удобна. Зимните нощи в Орегон бяха доста мразовити.

Нощницата бе неподходяща за Хаваите, както и всичко останало, което слагаше в куфара, особено резервният чифт тънки черни кожени ръкавици. Преди година тя бе изоставила предишния живот само с дрехите на гърба си. Дори нямаше бански костюм, такъв не й трябваше в Еклипс Бей. А не бе нужно да си купува нови дрехи заради краткото пътуване до Мауи. Обществото „Аркейн“ плащаше добре, но не толкова, колкото Грейс получаваше на предишната си работа. Сега имаше нова самоличност. Занимаваше се с генеалогични проучвания на хора с парапсихични способности. Трябваше да си налага някои финансови ограничения.

Работата беше интересна и я удовлетворяваше, но не успяваше да прогони надвисналата сянка на самотата. Трябваше да си взема куче още преди месеци. Тя знаеше защо досега беше устоявала на изкушението. През първата година Грейс Ренкуист се чувстваше толкова несигурна. Ами ако властите във Флорида я откриеха? Ами ако новата й самоличност не успееше да издържи на проверките от „Джоунс и Джоунс“? Желанието й бе да изчезне за нула време. Едно куче би усложнило всеки план за бягство. Тя знаеше, че не би могла да го изостави.

Но вече бяха минали малко повече от дванайсет месеца от смъртта на Мартин Крокър. Ако някой я търсеше, щеше да го е усетила досега. Инстинктът й за оцеляване беше неразривно свързан с особената разновидност на таланта й да чете аурите на хората. И двете й способности се бяха проявили, остри като бръснач, когато навърши четиринайсет. Още по-успокояващото беше, че тя бе преминала през проверките на „Джоунс и Джоунс“. Сега беше в безопасност, скрита в прашасалите архиви на забравеното от всички подразделение на Обществото, известно като Генеалогично бюро. Вярно, съдържанието на архивите в наши дни беше в компютърни файлове, а не по рафтове, но метафората си важеше.