Джейн Кренц - Горещи следи

Лутър използваше работата за „Джоунс и Джоунс“, за да спестява средства в банковата си сметка. Нещата тъкмо бяха започнали да потръгват. Той обмисляше да се премести в по-хубав апартамент, когато преди два месеца прие работата, която Фалън Джоунс му предложи. Това, че го простреляха, не само му донесе адски болки, но се оказа, че случката отново го затрудни финансово.

Уейн и Петра бяха прави. Трябваше да приеме предложението на Фалън. Гордостта му щеше да пострада от това, че трябваше да се прави на бодигард, но парите щяха да му свършат работа. „Джоунс и Джоунс“ плащаха добре.

Влезе в малката кухня и извади бутилката скъпо уиски, което Уейн и Петра му бяха подарили за рождения ден. Наля си щедро, отвори плъзгащите се врати и излезе на миниатюрната тераса.

Облегна се на парапета и отпи. Копринената нощ го обгърна като невидима любовница и успокои сетивата му. Сградата, в която беше апартаментът му, бе една от множеството, закътани в лабиринта от задни улички в Уайкики. Нямаше климатици или басейн. Имаше само едно огромно дърво, чиито клони хвърляха сянка и разхлаждаха малко в горещите летни месеци.

Съседите му бяха собственикът на сградата, един старец, за когото знаеше само, че се казва Бен, двама пенсионери, преместили се да живеят тук от Аляска, един застаряващ сърфист с неясни доходи и мъж, който твърдеше, че пише роман. Като цяло трудно можеха да се определят като общителни хора.

Уискито си вършеше работата. Чувстваше се ако не разчувстван, то поне по-философски настроен.

Сякаш по команда от мобилния му телефон се чуха вибрации и звън. Той го откопча от колана си и отвори, без да погледне кой го търси. Само трима души знаеха този номер и двама от тях — Петра и Уейн, със сигурност спяха дълбоко.

— Знаеш ли колко е часът тук, Фалън?

— Хаваите са с два часа напред спрямо Калифорния по това време на годината — отвърна Фалън леко раздразнен, което бе обичайното му състояние. — Какво значение има това?

Фалън Джоунс ръководеше „Джоунс и Джоунс“ — една тайна агенция за психични разследвания. Той имаше някои положителни качества — изключителен талант да открива модели и връзки там, където останалите виждаха само шанс и съвпадения. Обаче други добродетели, като добри маниери, загриженост и търпение, напълно му липсваха.

— Смятах да ти се обадя сутринта — каза Лутър.

— Тук е четири часа сутринта. Не мога да чакам повече дали ще приемеш работата, или не. Отговорът ти ми трябва веднага. Нямам време да се съобразявам с деликатната ти чувствителност.

— Преведено на разбираем език това означава, че нямаш друг агент наблизо.

— Да, и това. Ти си добър и си на удобно разстояние. Идеална комбинация от моя гледна точка. Какъв е проблемът? Обикновено решаваш бързо.

Лутър се зачуди защо е колебанието. Фалън беше прав. Това не бе типично за него. Поемаше най-различни задачи от „Джоунс и Джоунс“, откакто напусна сиатълската полиция преди две години. Работата му харесваше, освен когато го простреляха. Когато беше в такова настроение, копнееше да получи някоя задача от „Джоунс и Джоунс“.

Агенцията беше уникална. Беше създадена във Викторианската епоха и неин основен клиент бе Управителният съвет на Обществото „Аркейн“. Основният й приоритет беше да се защитават най-съкровените тайни на Обществото.

Но в един момент Съветът беше приел, че повечето полицейски управления не могат да се справят с някои социопати с парапсихични способности. Малко хора от работещите в правоохранителните органи бяха склонни да признаят, че мнозина от убийците бяха надарени със способности. Съветът смяташе, че така е по-добре. Медиите достатъчно раздухваха проявите на паранормалното, в повечето случаи с гръмки заглавия в таблоидите или с глупави телевизионни предавания. Но това беше безобидно. Никой не искаше полицията да прави изявления пред медиите, че има убийци с паранормални способности.

Още във Викторианската епоха Съветът неохотно беше поел отговорността да издирва и залавя опасни ренегати, преценявайки, че е по-добре да се справя с подобни проблеми, вместо да рискува да остави тези хора да вършат на воля престъпленията си.

Задачата в Мауи беше рутинна, но все беше нещо, а парите му трябваха. Пък и Петра имаше предчувствие за нея.

— Ще поема работата — каза Лутър.

— Крайно време беше да се вразумиш — изръмжа Фалън. — Този път ще работиш с партньор.

— Нима? Чакай малко. В съобщението, което ми беше оставил, твърдеше, че е работа като бодигард.