Джейн Кренц - Горещи следи

— Ей, барманът, махни се от пътя ми, ако не искаш да пострадаш.

Той сграбчи ръката му с намерението да го блъсне настрани. Това беше грешка. Физическият контакт засили въздействието на енергията, която Лутър използваше.

Мъжът се олюля леко и загуби равновесие. Хвана се за ръба на масата.

— Какво? — каза той едва. — Май не ми е добре.

— Не се тревожи за сметката — каза Лутър. Той хвана мъжа и го поведе към вратата. — Заведението черпи.

— Тъй ли? — Скандалджията поклати глава и напразно се опита да фокусира погледа си. — Какво става?

— Сега си тръгваш.

— А! — Шарената риза сбърчи чело. — Добре. Изведнъж се почувствах много уморен.

Той не се опита да се съпротивлява. Изведнъж шумът в заведението стихна. Всички гледаха мълчаливо как барманът води натрапника към изхода.

Когато вратата се затвори зад тях, шумът в „Тъмната дъга“ се върна към нормалното си състояние.

— Какво става? — мъжът потърка очите си. — Къде отиваме?

— Прибираш се в хотела си.

— Така ли? — В думите му нямаше съпротива, само объркване и замаяност.

Лутър го изведе в малкия вътрешен двор, минаха покрай болнавите палми в саксии, които Уейн беше сложил там и бе направил неуспешен опит да създаде автентична атмосфера.

Наближаваше десет часът. Собственикът на ловния клуб на втория етаж беше прибрал табелата, която обещаваше на туристите Място за безопасна стрелба, Истински оръжия, Заводски муниции и Отлично обслужване на клиентите. Имаше причини, поради които Лутър не успяваше да разбере изцяло фирмите, които предлагаха на туристите стрелбища на закрито, а те процъфтяваха в Уайкики.

Студиото за татуировки и пиърсинг и магазинът за дзен комикси бяха затворени, но ръждясалите прозоречни климатици на порно видеоклуба бръмчаха, както обикновено. Това бе единственият признак, че мястото е още отворено. През замъглените прозорци на клуба не се процеждаше светлина. Клиентите влизаха и излизаха незабелязано, предпочитайки прикритието на тъмнината.

Лутър побутна зомбирания си спътник под стария дървен сърф, който отбелязваше входа към вътрешния двор, и го поведе по тясната пътека към Кухио Авеню. По това време беше оживено и таверните и ресторантите на открито бяха пълни.

Поколеба се дали да изпрати мъжа с цветната риза още една пресечка до Калакауа, където ярко осветените витрини на скъпите бутици и ресторанти привличаха тълпи от туристи. Реши, че няма нужда да си прави труда. Можеше да стори това, което бе необходимо, и тук.

За нещастие не беше от полза да остави спътника си на това място. Ефектът на енергията, с която бе потиснал желанието му да тормози околните, беше краткотраен. Лутър знаеше, че щом престане да му въздейства, той отново ще се върне към обичайното си състояние.

Той щеше да си спомни за проваления опит да предизвика Рей и за намесата на бармана. Щеше да се сети, че е бил посрамен, когато недъгав мъж с бастун го е извел навън. Тези спомени щяха да бъдат достатъчен повод грубиянът да се върне в „Дъгата“ и да търси отмъщение.

Страхът бе една от най-примитивните емоции, първичен инстинкт за самосъхранение, който, като всеки инстинкт, беше дълбоко вкоренен в мозъка. Това означаваше, че присъстваше в целия спектър на сетивата, от нормалните до паранормалните. Беше и най-лесната за провокиране емоция, ако човек умееше да го прави. А щом бъдеше провокирана, тя се задържаше известно време.

Побойниците разбират страха, защото твърде много го предизвикват у другите.

Лутър си пое дъх и бавно издиша. Това, което предстоеше, не му беше приятно, но трябваше да си свърши работата.

Напрегна сетивата си. После завъртя покорния зомбиран мъж до себе си така, че да гледа към пътеката, която водеше към „Дъгата“.

— Не искаш никога вече да минеш по тази пътека — каза барманът. — Хората в онова малко ресторантче са луди. Не се знае какво могат да ти направят. Все едно да влезеш в стая, пълна с нитроглицерин. Прекалено си умен, за да се върнеш там.

Той подкрепяше думите си с малки пулсации от енергия, насочени към латентните точки на страха в паранормалния му спектър, така че съзнателно събуждаше и активираше всички, които успяваше да открие. Терминът „паникбутон“ не бе възникнал случайно.

Лутър се занимаваше с покорния мъж, докато не започна да се поти и тресе, втренчен в тъмната алея, сякаш бе преддверие към ада.

С малко късмет, когато се отърсеше от това преживяване, споменът за „Тъмната дъга“ щеше да бъде неразривно свързан с чувството за безпокойство и страх. Той нямаше да може да го обясни, дори нямаше да опитва. Но ако случайно минеше оттук, инстинктивно щеше да избягва алеята. Така работеше страхът на парапсихично ниво.