Джейн Кренц - Горещи следи

Той започна да разкопчава дънките й.

Тя опря дланите си в гърдите му. Докосна грубата му, покрита с косми кожа. Тя осъзна, че той е с мръсния потник, с който беше ходил през деня.

— Хайде, бори се — каза той. — Така ще ми бъде по-забавно.

Той дръпна дънките й.

— Не — повтори тя. Гласът й още беше задавен. Изпита ужасна безпомощност. Нямаше шанс да се измъкне от ръцете му. Той беше прекалено едър, прекалено силен и прекалено възбуден. Трескаво го буташе с ръце и опитваше да го спре с аурата си.

Сякаш предизвикан от заплахата, новият й, бързо развиващ се талант избухна много по-ярко от всякога. Тя усети засилването, пулсациите и блясъка на невидимата енергия. Не виждаше огненото було, което я обгръщаше — отдавна беше научила, че хората не могат да виждат собствената си аура — но винаги усещаше енергията. Ефектът беше незабавен и опустошителен за нападателя й.

Той рязко се дръпна, сякаш беше докоснал оголена жица. Писъкът от ярост и страх остана в гърлото му. След секунди върху нея се строполи тежкият труп на мъртвец.

Ръцете й горяха.

— Грейс!

Гласът на Лутър, спокоен и настойчив, я изтръгна от съня. Тя се събуди изплашена и разтреперана. Той я прегърна, за да я успокои с тялото си.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Той милваше гърба й. — Изкушавах се да те успокоя, но предния път, когато опитах да го направя, ти не бе доволна.

— Не. — Тя се поколеба. — Предпочитам да сънувам кошмарите си, отколкото да чувствам, че някой ме контролира.

— Разбрах.

Тя се сгуши до него. След известно време спря да трепери. Успокои се. Издиша бавно, седна на леглото и обви ръце около тялото си.

— Ако още не си разбрал, аз съм тежък случай, Лутър. Сигурен ли си, че искаш да си губиш времето с мен?

— Ако още не си разбрала, вече го правя. — Той взе бастуна си и заобиколи леглото. Доближи я, но без да я докосва. — И ти не си единствената, която е тежък случай. Е, пак ли сънува кошмар?

— Не ти трябва да знаеш.

— Напротив. Трябва ми.

Тя прецени, че той има право да знае.

— Казах ти, че съм отговорна за смъртта на Мартин Крокър — каза тя тихо. — Но той не беше първият.

Лутър мълчеше. Просто чакаше.

— Имаше още един мъж. Когато бях на четиринайсет.

— Докато си живяла в приемно семейство?

— Да. — Тя разтвори ръце и погледна дланите си. — Една вечер дойде в стаята ми. Каза, че ще ме направи жена. Аурата му ме ужаси. Инстинктивно се борих с таланта си, но тези умения бяха съвсем нови за мен. Не знаех какво мога да направя, на какво съм способна. Не можех да се контролирам.

— Пребори ли се с него?

— Беше се надвесил над мен, докосваше ме. Аз поставих ръце на гърдите му, за да го отблъсна.

— С ръцете си и с енергията на аурата си.

— Действах, водена от инстинкта за самосъхранение и обзелата ме паника. Мисля, че опитах да извикам, но гърлото ми занемя. Той неочаквано се стовари върху мен и умря. — Тя сви ръцете си в юмруци. — Чувствах се така, сякаш съм докоснала нагорещена пещ. Но по дланите ми нямаше следи. Болката бързо намаля. Най-лошото премина за четирийсет и осем часа. Но четири дни по-късно бях в една закусвалня да си купя парче пица. Продавачът изтърва пластмасовата чиния. Двамата се протегнахме да я вземем. Ръцете ни се докоснаха. Изгарящото усещане се появи. Не толкова силно, но ме заболя отново. Бях ужасена. Мислех, че съм белязана за цял живот.

Той хвана ръката й.

— Тогава ли си развила тази свръхчувствителност?

Тя погледна ръката му, която обгръщаше нейната, и отново се възхити на усещането, че може да го докосва и да бъде докосвана.

— Да.

— Какво направи след това?

Тя знаеше какво има предвид.

— След като чудовището се строполи в леглото ми, аз събрах вещите, които притежавах, взех парите от портфейла му и избягах.

— Естествено.

— Страхувах се от случилото се. — Тя се поколеба. — И тъй като наистина бях виновна, не смятах, че е разумно да остана и да обясня какво е станало. Заключението беше сърдечен удар, но фактът, че аз бях изчезнала заедно с парите, не изглеждаше добре. Знаех, че не мога да се върна. Не можех да отида отново в онази къща, въпреки че нямаше къде да отида.

— И така си се озовала на улицата.

— Да, казах ти, благодарение на таланта съм жива. Благодарение на него знаех на кого да се доверя и кого да избягвам. Може да се каже, че животът ме бе научил на много неща. Известно време спях в различни заслони. Миех чинии. Имах някои връзки. Накрая си изградих успешен малък бизнес, продавах… разни неща.