Джейн Кренц - Горещи следи

Единственото нещо, което не можеше да разбере, беше как тялото му се е озовало в дома му в Лос Анджелис. Отказваше да повярва, че той е починал от сърдечен удар. Знаеше, че е заминал за Хонолулу. Той й се беше обадил веднъж, за да я информира, че е пристигнал, и да я увери, че всичко е под контрол. Това беше последният път, когато разговаряха. На следващия ден тялото му беше намерено в къщата му в Лос Анджелис.

Невъзможно. Каквото и да се беше случило с баща й, то се беше случило в Хонолулу. А това означаваше, че „Джоунс и Джоунс“ носеха отговорност за смъртта му.

Телефонът иззвъня и тя се стресна. Обърна се и го взе от нощното шкафче.

— Здравей, Вивиан — каза тихо.

— Научих новината. — Вивиан беше разгневена. — Защо не ми каза?

— И аз научих току-що. Канех се да ти се обадя. — Започна да масажира слепоочията си. — Нуждаех се от малко време, за да се отърся от шока.

— Какво се е случило?

— Не знам. Във вестниците пише, че е получил сърдечен удар, но аз не вярвам на това.

— Нито пък аз. Пипнали са го, нали?

— „Джоунс и Джоунс“? Да, така мисля. Не знам как е станало. Трябва да са разбрали, че е от „Нощните сенки“.

— Мислиш ли, че знаят за мен и теб? — попита Вивиан. За пръв път звучеше искрено загрижена.

— Не, ние сме в безопасност. Татко внимаваше да опази и двете ни в тайна. Дори и да са научили за нас, няма какво да направят. „Джоунс и Джоунс“ нямат никакви доказателства, че сме замесени в нещо незаконно.

— Това е ужасно — прошепна Вивиан. — Толкова е несправедливо. Не трябваше да става така.

Дамарис се изненада от терзанието в гласа на сестра си. Вивиан очевидно беше изпитвала някакви чувства към баща им, повече, отколкото беше показвала.

— Знам — каза Дамарис. — Беше с нас за толкова кратко…

— Това е типично за копелето.

— Какво?

— Да умре така, преди да е открил онази жена. Честно, ако не беше мъртъв, щях да се изкуша да му изнеса едно от моите представления…

— Вивиан…

— Твърде много ли исках? Едно име. Само това — името на онази жена. Но не, татко трябваше да се остави да му видят сметката, преди да я е намерил. Едно шибано име — това беше единственото нещо, за което съм го молила. Копелето не ми даде и това.

Дамарис се отпусна на леглото.

— Той я намери, Вивиан. Освен това откри и бодигарда й. Точно затова отиде в Хонолулу. Искаше да оправи нещата заради нас.

— Защо не ми каза?

— Не ти казах, защото татко искаше сам да се справи с нея. Мога да ти кажа името, но то няма да ти е от полза. След като татко го няма, вече нямаме достъп до компютрите на „Джоунс и Джоунс“. Имаме само едно име.

— Кажи ми го.

— Грейс Ренкуист.

— Сигурна ли си? — попита Вивиан въодушевено.

— Да, но не разбирам какво ще…

— Благодаря. Чао засега. Време е за репетиция. Няма да повярваш какво ми се налага да понасям от диригента тук, в Акейша Бей. Той е никой, а си мисли, че може да заповядва на Сирената.

Връзката прекъсна. Дамарис остана загледана в една точка дълго време. Татко беше мъртъв, тя също се чувстваше така. Той беше нейният източник на лекарството и сега беше лишена от него. Добрата новина беше, че скоро нямаше да има от ужасните инжекции. Лошата новина беше, че ако спреше лекарството, щеше да полудее и да умре. Баща й я беше предупредил за това. Имаше за около три седмици. Вече знаеше, че дните й са преброени. Запита се дали Вивиан ще тъжи за нея.

Лутър наблюдаваше как Грейс излиза от морето и сваля маската и шнорхела си, докато идваше към брега. Водата се плискаше по раменете, гърдите и бедрата й. Косата й беше пригладена зад ушите.

Беше си купила черен бански костюм от един бутик сутринта. Той беше натоварил принадлежностите за гмуркане на задната седалка на джипа и я закара до едно закътано заливче, което възприемаше като свое кътче от рая.

Уейн и Петра ги изпратиха със сандвичи и вода и ги инструктираха да не се връщат преди вечеря. Това си е истинска среща, помисли си Лутър.

Грейс се отпусна на хавлиената кърпа до него под чадъра. Изглеждаше освежена и изпълнена с енергия, изключително женствена и невероятно секси.

Тя го изгледа с любопитство. Беше ожадняла.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

Той усети, че я гледа втренчено.

— Всичко е наред.

— За какво си мислиш?

— За секс.

— Чувала съм, че мъжете често мислят за секс.

— Ами жените?

— И ние мислим за секс, но вероятно имаме по-широки хоризонти за фантазията си.

— Така ли? И какво се вижда на тези хоризонти?