Джейн Кренц - Горещи следи

— Обувки.

И двамата погледнаха към босите му крака.

— В моята фантазия обувките не присъстват.

— Няма нищо. — Тя потупа голия му крак. — Имаш красиви ходила.

— Харесват ти големите силни ходила на мъжете?

— Честно казано, не бях обръщала внимание на мъжките крака — Тя се усмихна някак самодоволно и си сложи слънчевите очила. — Но сега ми се струват много привлекателни.

— Радвам се да го чуя.

Тя се подпря на лакти.

— Не си ми разказал защо си напуснал полицията.

Той се загледа в пенещите се вълни, докато обмисляше отговора. Очакваше този въпрос. Тя му беше разказала за миналото си. Имаше право да научи за неговото. Нещо повече — той самият искаше да й разкаже. Когато споделяха, се чувстваха още по-силни.

— Казах ти, че талантът ми вършеше работа, докато работех в полицията.

— Да. Предполагам, че си успявал да неутрализираш всяка опасна ситуация. Като манипулираш аурата на престъпника и той изпуска пистолета си и заспива. Супер.

— Имаше и други неща, които можех да правя с таланта си.

Тя се извърна към него.

— Какви?

— Да получавам признания.

— Хм. Признания. Невероятно.

— Без да се докосвам до престъпника — каза той спокойно. — Никога не съм докосвал клиента ви, господин адвокат. Погледнете видеозаписа от признанието. Вашият човек нямаше търпение да ми разкаже как е пребил жертвата до смърт.

— И как ти се отразяваше това?

— Страхотно. Поне в началото. Не можеш да си представиш колко е лесно. Дълбоко в душата си много от тях наистина ми разказваха колко са умни и силни. Грабежът на магазин е тръпка, неочакван прилив на адреналин. Влизането с взлом — също. Покажи им какъв здравеняк си. Така че понякога те наистина искаха да говорят. Аз насочвах това желание в правилната посока.

— Винаги съм смятала, че вината е мотивиращият фактор за признанието.

— Понякога е. — Той си извади вода от хладилната чанта. — Мога да се справя и с угризения на съвестта. С малко помощ съжалението или тревогата какво ще си помислят родителите често се превръщат в непоносимо чувство за вина.

— Значи съвсем лека манипулация и заподозрените изведнъж не се сдържат и разказват, така ли?

— Истина е. Добавят се доказателства и случаят е приключен. Без насилие и без подвеждащи въпроси.

Тя го наблюдаваше под прикритието на слънчевите очила.

— Трябва да си бил добър полицай.

— Бях. — Той отпи от студената вода. — Много, много добър.

— Значи си напуснал, защото си се превърнал в парапсихичен боец за справедливост.

Той знаеше, че тя ще го разбере. Това, което го изненада, беше чувството за облекчение, което го завладя.

— Нещо такова. Всъщност това не беше справедлива битка. Статистиката показваше, че повечето престъпници, на които попадах, бяха невероятно объркани личности. Дължеше се на ужасни родители или на липсата им. Много от тях бяха насилвани или малтретирани като деца. Доста имаха умствена изостаналост. Почти половината не можеха да четат, камо ли да си намерят хубава работа.

— Съжалявал си ги?

Той едва се усмихна.

— Не съм стигал чак дотам, но истината е, че повечето хора, които с моя помощ се озоваха в затвора, нямаха шанс. Аз нарушавах правото им на справедлив процес, без самите те или някой друг да разбере.

— Не си нарушил правото им в юридическия смисъл.

— Не, но на практика правех точно това.

— Направил си много добро, Лутър. Изпращал си злодеите в затвора. Осигурявал си справедливост за жертвите. Това е важно в едно цивилизовано общество.

— Точно това си казвах в продължение на години. Но един ден осъзнах, че с тези действия си навличам много лоша карма.

— Двата ти провалени брака?

— Не само. Освен това изплаших толкова много партньори, че накрая никой не искаше да работи с мен. Създадох си репутация на вълк единак. Това не е добре, когато си полицай. Очаква се да работиш в екип. А аз принуждавах хората край мен да се чувстват много неспокойни.

Тя се намръщи.

— Другите детективи, с които си работил, осъзнаваха ли какво правиш?

— Те знаеха, че почти винаги постигам резултати, но не знаеха как. По дяволите, те не искаха да знаят. Някои смятаха, че по някакъв начин хипнотизирам заподозрените. Оказа се, че никой не иска да работи с човек, който може да те хипнотизира, без да се забелязва.

— Да, това може да е сериозен проблем.

— Партньорите ми се сменяха, както миячите в „Тъмната дъга“. Някои притежаваха естествена чувствителност и се питаха дали няма паранормално обяснение на поредицата от признания, които измъквах от заподозрените. Тази идея не им харесваше повече от хипнозата.