Джейн Кренц - Рандеву

— Какво си намислила? Моля те, веднага ми кажи. Сигурно пак е нещо вълнуващо.

— Този път е вълнуващо, но не и опасно.

— Не е опасно? — той спря танца и я изведе на терасата.

— Хари, къде отиваме?

— Трябва да поговоря с теб, любима, сега е най-подходящият момент.

— Какво искаш да ми кажеш? Нещо лошо?

— Не, няма нищо. Исках да те предупредя, че заминавам. Утре сутринта ще придружа Шелдрейк до Лондон.

Той взе ръката й и я поведе към градината, като гледаше пред себе си.

— Връщаш се в Лондон? Утре сутринта? Без мен? Но, Грейстоун, що за държание? Нямаш намерение да ме зарежеш тук, на село, нали? Та ние сме женени от един месец! — Аугуста изпадна в ярост.

— Говорих с Шелдрейк за стихотворението на брат ти. Изработихме план за действие. Ще трябва двамата да проучим кои са членували в клуба „Сабя“.

— О, знаех си, че има нещо в това проклето стихотворение. Знаех си. Да не би да си му казал, че го е писал Ричард? Нали ми обеща да не казваш?

— По дяволите, Аугуста! Бъди спокойна. Заклел съм се, че ще запазя всичко в тайна. Той не знае кой го е писал, но винаги е работил за мен и никога не ми е задавал въпроси, на които не съм искал да му отговоря.

— Какво? — Възкликна тя и очите й се разшириха от яд и болка. — Той е работил за теб? Питър Шелдрейк е един от твоите агенти? — продължи шепнешком Аугуста.

Хари кимна. Бе решил да й каже всичко в градината, защото, ако й беше споменал за Шелдрейк и пътуването до Лондон горе в спалнята, тя би се развикала и всички гости биха разбрали. Затова реши, че сега времето и мястото са много подходящи.

— Да, ще ви бъда много благодарен, мадам, ако говорите малко по-тихо. Има хора наоколо, ще ни чуят. Все пак разговорът ни е частен. Не искам да се разчуе никъде, че Шелдрейк е работил и работи за мен.

— Да, разбира се. Заклеваш ли се, че не си му казал нищо?

— Вече съм казал веднъж. Няма нужда да говорим повече по този въпрос. Не смяташ ли, че ме обиждаш с недоверието си? — каза той студено.

— Изобщо нищо не те интересува. Не даваш и пукната пара за честта ми. Или действаш като известния шпионин, когото наричат Немезида?

— Като кой?! — Хари се притесни. Понякога неговата още млада съпруга надушваше нещата, без дори самата тя да предполага за това.

— Да, чу ме добре. Понякога приличаш на Немезида. Винаги ме дебнеш какво ще направя, как ще постъпя. Винаги и навсякъде трябва да доказвам себе си.

— Не е така, Аугуста.

— Не е така ли? Защо тогава трябва постоянно да живея с мисълта, че съм длъжна да доказвам своята добродетелност като съпруга? Когато застана в галерията пред картините на предците ти, винаги имам усещането, че не съм достойна за теб. Или искаш да се чувствам като Помпея, жената на Цезар, която непрекъснато била подозирана от собствения си съпруг? Той дори се развел с нея, защото просто била безупречна.

Хари я гледаше, изумен от яростта й. Хвана я за голите й рамене и я разтърси силно.

— Аугуста, не съм и помислял подобно нещо, успокой се. Какви глупави мисли има в главата ти!

— Как да не мисля? Ти непрекъснато ме следиш колко са дълбоки деколтетата ми, вдигаш ми скандал, защото ходя на езда без придружител, обвиняваш ме, че не давам добър пример на дъщеря ти…

— Достатъчно. Имаш прекалено развита фантазия. Това е последицата от книгите, които четеш. Предупредих те, че не трябва да четеш романи, които влияят на въображението ти. Сега много те моля, успокой се. Ти си на границата на истерията.

— Не! — викна тя и сви ръцете си в юмруци. — Не, не съм на ръба на истерията! Не съм луда! Не толкова, че да губя контрол върху себе си… Много съм добре, чувствам се отлично. Само съм ядосана, Хари.

— Да, виждам. И то не само, защото заминавам. През всичкото това време ти си се тормозела. Откога ме оприличаваш на Цезар?

— Още от самото начало. И знаех, че като се омъжвам за теб, поемам голям риск. Наясно съм, че никога няма да спечеля любовта ти — прошепна тя.

— Аугуста, ние говорим за доверие, а не за любов.

— Доверието, което искам от теб, произлиза от твоята любов към мен.

Хари я отведе малко по-навътре в градината, повдигна с показалец брадичката й и я погледна в очите. Искаше му се да я успокои, макар че самият той беше ядосан. Беше й дал всичко, което според него трябваше да се даде на една жена. Ако се изискваше още нещо, може би любов или това, което Аугуста желаеше, то бе затворено някъде вътре в него и той все още не можеше да й го даде.

— Скъпа, ти означаваш много за мен. Желая те, вярвам ти така, както никога не съм вярвал на друга жена досега. Всичко мое ти принадлежи. Какво още искаш?