Джейн Кренц - Дар от злато

Верити отстъпваше бавно назад. Никога не го беше виждала в подобно настроение и инстинктите й я съветваха: „Бягай, Верити! Бягай!“

— Джонас, какво правиш? Да не си посмял да ме докоснеш. Работиш за мен и ще изпълняваш заповедите ми или…

„Това е бунт“ — помисли си Верити и побягна по пътеката, следвана по петите от Джонас.

Той се движеше бързо и безшумно и, преди да разбере какво става, вече я беше вдигнал на рамото си.

— Джонас, ах ти, гадно копеле, пусни, ме! Тъпкано ще ти го върна, пусни ме ти казвам!

— Първото нещо, на което ще те науча е, че щом отправиш някакви заплахи, трябва да си в състояние да ги изпълняваш. Ако не ми вярваш, прочети Макиавели.

Той седна на най-близкия стол и я преметна през коляното си.

— А сега е време да си получиш заслуженото.

— Джонас, само да си посмял.

Ръката му се издигна, а после тежко се стовари върху дупето й. Дънките й не се оказаха никаква преграда за удара. Верити зарита с крака, но дланта му отново попадна в целта.

— Проклет да си, ще те убия, пусни ме!

— Кажи ми с какво съм заслужил това отношение и ще те пусна.

— Знам, че ще си заминеш. Само въпрос на време е, кога ще си тръгнеш.

— И ти какво реши, да ускориш заминаването ми.

— Да, тъпчо! — ноктите й се забиха дълбоко в глезена му.

— Ох, дяволите да те вземат, малка… Значи се опитваш да ме разкараш?

— Искам да знам какво си намислил, не мога просто да стоя и да чакам.

— Защо толкова си се загрижила кога си тръгвам? Страхуваш се, че няма кой да ти мие чиниите?

— Не е това, голямо, тъпо, отвратително копеле! Искам да знам колко време ще бъдем заедно. Не виждаш ли, че те обичам.

— Я повтори това.

— Глух ли си, обичам те! — Верити се освободи от ръцете му и се изправи. — Знам, че това не говори твърде добре за моята интелигентност, но не мога повече, не мога да крия чувствата си. Не искам да живея в страх всеки ден. Трябва да знам кога мислиш да си тръгнеш. Може и да съм се държала лошо с теб, може и да съм се карала излишно, но трябва да ме разбереш.

— Не ти ли хрумна, че можеш просто да ме попиташ какви са сега плановете ми?

— Не, защото не знаех как да те попитам. Не съм толкова опитна в тези работи, а това щеше да е много труден въпрос. Страхувах се какъв ще е отговорът му.

— За интелигентна жена като теб понякога вършиш невероятно глупави неща. Не мисля да ходя никъде, харесва ми тук, в Сикуънс Спрингс. Кой знае защо, но е така. Условията ми за работа са тежки, заплатата ниска, шефката истински тиранин… Хъм, значи ме обичаш?

— Казах ти „да“, макар че не заслужаваш подобна искреност.

— Това означава ли, че вече не ме смяташ за мързелив, безотговорен нехранимайко?

Верити почувства как се изчервява.

— Познавам те много по-добре от деня, когато се появи на вратата ми. Мога да ти вярвам. Спаси и живота ми, но това не означава, че не ме дразниш. Не мога да се съглася с факта, че вечно отлагаш възможността да направиш кариера. Щом веднъж си казал, че ще се заемеш с консултантска дейност, направи го, не се отказвай от думите си.

— Значи затова е било всичко, само за да научиш кога ще си тръгна?

— Да, но какво получих вместо това.

— Знаеш, че ми се беше насъбрало от бала на Кейтлин Евинджър. А сега от цялата работа отново пострадах аз, осакати крака ми и ме остави инвалид за цял живот.

— Напълно си го заслужи.

— Нали не те изплаших? Не съм искал да ти направя нищо лошо.

— Не се страхувам от теб, Джонас. Знам, че веднъж си ми спасил живота, само че така никой не ме е шляпал, дори и баща ми.

— Няма да се махна никога оттук, Верити. За да ме изхвърлиш от околността, ще ти е необходима атомна бомба. Не виждаш ли, че съм хлътнал по теб още от първия ден?

— О, Джонас, това значи ли, че ме обичаш?

— Мисля, че точно това казах.

— Не ме лъжеш, нали? Наистина ли го мислиш?

— Не бих могъл да те лъжа. Ние сме свързани по много специален начин с теб — не само физически, но и психически. Може би и затова те последвах в Мексико, а след това и тук, в Калифорния.

— Мислиш ли, че връзката ни може да се гради само на това, че и двамата имаме сходни способности.

— Верити, забрави думата „връзка“, ние се обичаме.

— Но дали това наистина е любов? Може би между нас съществува само онова взаимодействие в тунела, а оттам се поражда и сексуалното ни желание. Така че думата „любов“ може да не е…

Лекцията на тема „Какво наистина е любов“ беше прекъсната от целувката на Джонас. За дълго време той не освободи устните й, но най-накрая го направи, когато почувства, че тялото й се отпуска в прегръдката му. После зашепна в ухото й: