Джейн Кренц - Дар от злато

— Изгори ги, нека нищо не остане.

Тави кимна мълчаливо, събра набързо остатъците от картината и излезе от ателието. Мъжът на име Росендър изглеждаше бесен.

— По дяволите! По дяволите, вие сте луда! Току-що унищожихте цяло състояние. Аз ще ви…

— Достатъчно, приятелю — укроти го Джонас, заставайки на пътя му.

— Искам да знаете, че това няма да е последната картина на Кейтлин Евинджър, нали така, Кейт? Миналото е вече зад теб. Сега можеш да изживееш своето настояще и бъдеще.

Изпънатото от напрежение лице на Кейтлин започна бавно да се отпуска. В очите й се появи влага. Верити пристъпи напред, прегърна я и също заплака. Тави безшумно се бе приближила и я докосна леко по рамото.

— Благодаря ти, Верити. Мисля, че всичко вече ще е наред.

— Търгът завърши — обяви Джонас. — Време е за тръгване.

Никой не се опита да му възрази.

Три дни по-късно Верити излезе от кухнята и тръгна да търси Джонас.

Той и Емерсън седяха пред бунгалото и преглеждаха местната преса. Никой не вдигна очи към нея, макар че чуха стъпките й.

— Е, добре, какво виждам тук? Да не би да сте се пенсионирали вече? Знаете, че имам достатъчно работа и за двама ви. Татко, ти ми обеща още миналата седмица, че ще почистиш фризера. Какво стана, да не измръзнеш ли се страхуваш? А ти, Джонас? Защо се измъкна, когато трябваше да изчистим шкафовете?

— Забравих.

— Не ме занасяй. За писмата до музеите също ли забрави?

— Ще ги напиша тези дни, защо да бързам. Имам толкова добра работа, защо да я напускам заради някакви си музеи.

— Но консултантската работа е твоя специалност и е много добре заплатена.

— Сега моята специалност е миенето на чинии, а парите, които получавам, са ми напълно достатъчно.

— Не ставай смешен.

Това беше първият им спор, откакто се бяха върнали от къщата на Кейтлин Евинджър. Отношенията им бяха много обтегнати и дълбоко в сърцето си Верити знаеше, че тя е причината. Но какво можеше да направи? Искаше да разбере какво ще се случи с тях двамата. Какви са плановете на Джонас. Щеше ли да си тръгне толкова неочаквано, както бе и пристигнал.

— Ред, остави човека на мира. Не виждаш ли, че още се възстановява.

Верити прехапа виновно устни.

— Боли ли те ръката, Джонас?

— Боли ме, но аз героически понасям страданието.

— Видя ли? Казах ти да го оставиш, на спокойствие.

— Ако наистина имаш силни болки, ще трябва да отидеш на лекар.

— Имам час за утре следобед, тогава ще ми махнат и конците. Не се тревожи толкова.

— Ако те боли, и сега можеш да отидеш на преглед. Ти си мой работник и аз ти плащам осигуровките.

— Ред, стига си говорила глупости. И как ще докажеш, че е бил ранен в ресторанта? Да не би някой ядосан от храната клиент да го е промушил с рапира?

— Е, добре. Джонас, ако нямаш намерение да ходиш на лекар, ела да ми помогнеш в почистването. А след това ще напишеш и писмата до музеите. Или…

— Какво „или“?

Верити беше достатъчно ядосана и не се стърпя:

— Или ще те уволня още сега и ще си взема друг работник, който си гледа съвестно работата.

Тя се завъртя рязко на пети и тръгна към бунгалото си.

— Това вече е прекалено.

Думите му бяха тихо изречени, но я накараха да се спре. Джонас захвърли настрани вестника и се изправи.

— Какво каза, Джонас?

— Казах, че това е прекалено. От твоите заплахи ми дойде до гуша и трябва да им сложа край. Прекалено много съм внимателен към теб, „малка ми господарке“. Наслушах се на твоето мъмрене, на забележките и лекциите ти, на всичките ти глупости за начина ми на хранене. Оставих се, да ме въвлечеш в неприятности, където и двамата едва не загинахме. Смятам, че съм бил прекалено толерантен с теб, така ли е, Емерсън.

— Напълно си прав, Джонас.

— Но това вече е много. Писна ми от заядливия ти, опърничав характер. Опитвах се да не ти обръщам внимание, но последните три дни си направо непоносима. Единственото време, когато мълчиш, е като правим секс. Но за съжаление, не мога да те държа 24 часа в леглото. Сега разбирам някои мъже, които казват: „Една жена или трябва да е с вирнати крака, или бременна.“

— Татко, чуваш ли го? Как му позволяваш да ми говори така?!

Емерсън разпери широко ръце.

— Не ми се сърди. Аз съм само случаен свидетел.

Джонас заплашително направи няколко крачки към нея.

— Отиваш твърде далече, заплашвайки ме постоянно с това уволнение. Работил съм усърдно и не си загубила и цент от мен. Кой друг ще дойде в противния ти ресторант за минимална заплата.