Джейн Кренц: Дар от злато

Ловът най-после бе завършил. След като я преследваше от два месеца — месеци, през които бе изминал над 2000 мили, най-сетне беше открил „жертвата“ си. За първи път, откакто всичко това бе започнало, Джонас Куоръл си позволи да се отпусне. За момент усети удоволствието от успеха си.

Джипът вдигаше прах по изровения черен път и най-сетне достигна брега на езерото. Джонас паркира под сянката на няколко борови дървета и изключи нагорещения двигател. Остана зад волана, заслушан в пукането и съскането на изстиващия мотор. После слезе и бавно тръгна към водата. Седна на брега и няколко минути замислено гледа тъмносините води на езерото Сикуънс. Бе открил, че това място имаше особено въздействие върху него. Малки вълнички браздяха повърхността и отразяваха парещите лъчи на следобедното слънце. По-голяма част от къщите на градчето Сикуънс Спрингс бяха на отсрещния бряг. Оттук се виждаха малките магазинчета, бензиностанцията, позастарелите сгради и бунгалата на туристите. В цялата околност на езерото растяха огромни борови дървета. Те сякаш нарочно скриваха със сянката си градчето от чужди погледи.

Не беше това, което очакваше. Но и сам не знаеше, какво да очаква, след като преди два месеца бе решил да търси Верити Еймс. В най-отдалечения край на езерото се извисяваше помпозна неокласическа сграда. Боядисана в бяло, с многобройни прозорци, тя отразяваше слънчевите лъчи с почти заслепяваща яркост. Явно беше конструирана така, че да впечатлява всеки новодошъл. „Изглежда, че на архитекта е била дадена пълна свобода на действие“ — помисли си с възхищение Джонас.

Курортният комплекс с минералните бани се издигаше величествено и някак трудно се вписваше сред останалите по-стари къщи на Сикуънс Спрингс. Джонас проследи колите, движещи се по криволичещия път към комплекса. Не му трябваше бинокъл, за да определи техните марки. Бяха само няколко: порше, БМВ и мерцедес. Изтощената от работата през седмицата тълпа прииждаше от отстоящия на петдесетина километра Сан Франциско. Тук посетителите намираха почти всичко необходимо за почивка — кални бани, минерална вода, фитнес център и сауна. След като преминаваха през тази луксозна поредица от инквизиции, те се отправяха към ресторанта на курортния комплекс. По-голям брой гости, които идваха и по-често тук, се насочваха към малък вегетариански ресторант на около сто метра от хотела.

Целта на Джонас днес беше точно ресторантът „Ноу Бул 1 1 Без глупости (англ.) — Б.пр. “. Вече дори имаше и готов план. Разбира се и случайността много му бе помогнала. Верити Еймс притежаваше заведението и бе дала обява в местния вестник, че търси сервитьор, мияч на чинии или просто помощник.

Джонас, който беше безработен през последните години, се бе превърнал в експерт по миенето на чинии. Спокойно можеше да защити докторат в тази област. Оказа се, че е по-лесно да си мияч, отколкото доктор по ренесансова история. Талантът му в тази област едва не го бе погубил преди няколко години. За малко не бе убил човек при един злощастен експеримент. Реши да скъса с историята веднъж завинаги. Оттогава бе измил доста чинии и чаши. Беше станал и отличен сервитьор.

„Аз съм един ренесансов мъж“ — усмихна се Джонас на мислите си. Имаше класическо образование, широка култура, а и богат жизнен опит. Дори и да имаше начин да се върне назад във времето, можеше да е сигурен, че и тогава нямаше да остане без работа.

Пръстите му неволно докоснаха малкото златно кръгче в джоба на дънките му. Това леко докосване до обецата затопляше ръката му, внасяше в душата му нетърпение в очакване на предстоящата среща с жената, на която принадлежеше това украшение.

През тези два месеца Джонас бе открил, че обецата му действа по същия начин, както чаша текила или няколко бутилки бира. Умората и напрежението в него изчезваха, щом докоснеше бижуто. Не за първи път се опитваше да разгадае мистерията, излъчвана от него. Някак си, по необясним начин, го чувстваше и като част от себе си, й като част от Верити Еймс. Импулсът да открие собственичката на обецата бе накарал Джонас да пропътува две хиляди мили от Мексико до Сикуънс Спрингс — малко градче в Северна Калифорния.

Тогава бе видял Верити само за няколко секунди, но и те бяха достатъчни никога да не забрави огнените й къдрици, големите чувствени очи и прекрасното лице. Разстоянието, което бе преодолял, нямаше значение. Чувстваше се готов да отиде и на края на света, за да открие жената, която бе загубила обецата си. Тя не беше успяла да зърне лицето му. Верити тичаше с такава скорост към хотела, че бе преминала покрай него като комета. Все още помнеше ехото от нейните стъпки, затихващо в тъмнината.