Джейн Кренц - Сънят

Но, жено, ти не спечели. Аз умирам тук, и ти ще умреш. И в името на всички богове, чуй ме, коварна жено, проклинам те. Проклинам те с кръвта си, която умира. Вслушай се в съдбата си, защото не можеш да избягаш. Духът ще остане окован тук, докато не ме дариш с детето, което искам. Най-после ще узнаеш какво е да си жена. Окончателната победа ще е моя. А ти, ще се предадеш.

— Не трябваше да позволявам на Колби да ми разказва легендата за пещерата „Окованата жена“, Спектър. — Даяна отметна завивките, посегна за робата и обу пантофите си. — Този мъж много го бива да внушава кошмари.

Тя зашляпа по коридора, чувстваше се твърде напрегната, за да си легне отново. Спектър я последва, той охотно приемаше среднощните закуски.

— На всичкото отгоре и този сън, не ми стигат плевелите във вазата — сподели Даяна, докато се ровеше из хладилника. Отдавна не беше се впечатлявала от сънища. — След всички сънища, плевели и притеснения, че съм бременна, направо съм късметлийка, ако успея да заспя тази нощ.

Къщата изглеждаше хладна и тиха в сравнение с неспокойните й сетива. Беше доволна, че Спектър е при нея в кухнята. Даяна беше свикнала да е сама, но понякога не беше зле да има мъж до себе си.

Отново сънят. По-силен от всякога. Вероятно, защото той прекара онази нощ в пещерата „Окованата жена“. Цял живот ли щеше да му се явява този сън?

Той стоеше до прозореца на долния етаж и се вслушваше в тишината в къщата и мислите му се върнаха към всичките онези дълги и самотни нощи, които беше прекарал тук като дете. Обикновено в тези нощи той си представяше най-лошите неща, които могат да му се случат.

Тъмни сенки се сливаха с дърветата навън. Колби се загледа в тях за известно време. Защо се беше върнал в този град? Защо не можеше да се отърси от чувството, че тук във Фулбрук Корнърс беше оставил нещо недовършено? Може би осъзнаваше простия психологически факт, че миналото е винаги част от бъдещето.

Колби въздъхна. Имаше и още нещо. Някакво смътно чувство на недовършеност го беше върнало. Преди напълно да се освободи от Фулбрук Корнърс, той трябваше да свърши нещо.

Изруга наум. Искаше му се да види Даяна. Имаше нужда от нея тази вечер. Сънят от пещерата го завладяваше.

Колби се извърна от прозореца, надраска кратка бележка върху лист хартия и я остави на кухненската маса. Вероятно щеше да се прибере преди изгрев — слънце.

Но можеше и да не се прибере.

Реши да повърви до къщата на Даяна. Ако тръгнеше с джипа, можеше да събуди Брандън и Робин.

Десет минути по-късно той видя, че кухненския прозорец на Даяна свети и се зачуди. Забърза и когато стъпи на първото стъпало на входната площадка отвътре прозвуча острият лай на Спектър.

— Даяна, аз съм — извика той и почука на вратата. — Махни проклетото куче.

Той я чу да успокоява Спектър и след миг отключи входната врата. Погледна я и му се стори топла, позната и толкова прекрасна.

— Защо си станала по това време на нощта? — попита той и влезе в коридора.

— И аз щях да те попитам същото. Господи, Колби, почти два през нощта е. Къде ходиш посред нощ?

— Не можах да заспя. Реших да се поразходя и видях, че при теб свети. — Той съблече коженото си яке. — Не, не е съвсем така. Истината е, че мислех да се поразходя и да разбера, дали има шанс да ми отвориш в два посред нощ. — Той пусна якето си върху масата в коридора, привлече я до себе си и страстно я целуна.

Тя го погледна щом той си вдигна главата. Очите й бяха широко отворени, а погледът й изненадващо уязвим.

— Честно казано — тихо рече Даяна, — радвам се, че дойде.

Той силно я притисна за миг.

— Труден ден, а? Тези плевели наистина те разстроиха, нали?

— Да.

— Обещавам ти, че ще разбера кой ги е сложил, скъпа. И после злосторникът ще яде камъни от паважа. Хайде да влезем в кухнята и да си налеем една лечебна доза бренди.

— Тъкмо направих горещ шоколад.

— Още по-добре.

Взеха чашите си и се отправиха към всекидневната. Даяна седна до него на стария диван и сложи крак връз крак. Спектър се настани наблизо, както винаги бдителен, но очевидно примирен с факта, че Колби е наложил правото си да бъде тук по това време на нощта.

— Авторите на романи на ужасите да не би да страдат от много безсънни нощи? — попита Даяна и отпи от горещия шоколад.

Колби леко се засмя.

— Не, не съвсем. Не поне и при мен. Вече не, така или иначе. Като дете дълго лежах буден през нощта.

— И си въобразяваше разни истории?

— Биех се с чудовищата, които се криеха в килера. Представях си най-зловещото чудовище и после никак не можех да заспя, докато не си представях как да го надвия.