Джейн Кренц - Споделен сън

— Има ми зъб отдавна. Разказах ти за времето, когато го натупах преди двадесет години.

— Това не му дава право да те бие по този начин. О, Колби, само се погледни — възкликна тя отчаяно. — Кървиш и едва се движиш.

— Удари ме в ребрата с тръба.

— Тръба? — Даяна беше ужасена. — Трябва да отидем на лекар.

— Мисля, че нямам нищо счупено — бързо отвърна Колби. — Просто имам нужда от малко почивка.

— Трябва да отидеш на лекар — твърдо заяви Даяна. — Ще те закарам.

— Скъпа, мисля, че няма да мога да издържа да се друсам в колата повече — тихо каза Колби. — Всъщност, дори не знам дали ще мога да изкача тези стъпала до леглото. Ще ми помогнеш ли?

Даяна погледна загрижено стъпалата.

— Може би е по-добре да останеш тук долу на дивана. Ще донеса от банята нещо да дезинфекцирам раните. Ще ти донеса таблетки, които използвам при менструални болки. Може да помогнат.

— Сигурна ли си? Последното нещо, което ме интересува сега, са менструални болки.

— Добре действат и при главоболие — увери го тя. — Ще ги донеса няколко таблетки. Седни тук. Не искам да се опитваш да изкачваш стълбите.

Колби седна на дивана с нейна помощ. Хвана се за ребрата и я погледна с изражение на благородно страдание.

— Много съм ти благодарен, скъпа.

Даяна се зае да намества възглавниците, за да му е по-удобно.

— Просто не мога да повярвам, че човек може да направи такова нещо. Какво нищожество е този Хари!

— Споделям чувствата ти. — Той внимателно легна на дивана, като тихичко стенеше.

— Не мърдай. Връщам се веднага.

— Не се притеснявай. Никъде няма да ходя.

— Сигурен ли си, че няма да издържиш да те закарам до града до дежурния лекар?

— Повярвай ми, това ще ме съсипе.

— Може би ще успея да повикам лекар тук.

— Няма шанс. Фулбрук е поизостанал във времето, но обзалагам се, че местните лекари са усвоили най-новата медицинска практика и не ходят по домовете.

— Мога да извикам линейка.

— Не, няма да извикаш линейка.

Даяна се поколеба за миг. Искаше й се да намери лекарска помощ. После се втурна нагоре по стълбите към банята, за да потърси медикаменти за първа помощ.

През следващия час тя се постара да е удобно на Колби и проклинаше Хари Гедж. Колби търпеливо понасяше болката, но очевидно тя беше непоносима.

— Извини ме, че ти се развиках, когато се прибра — помоли тя смирено, докато приготвяше чайник с чай за него.

— Няма нищо — великодушно рече Колби. Той се надигна внимателно, за да поеме от ръцете й чашата с чай.

— Съжалявам, че те разтревожих, като се прибрах късно.

— Предполагам, че съм малко изнервена след това, което се случи на Ривър Роуд.

— Аз също. Всъщност, мисля, че ще прекъснем лятната си ваканция в този живописен Фулбрук Корнърс.

Тя го погледна изненадано.

— Така ли? Защо? Ти искаше да прекараме цялото лято тук.

— Мога да довърша „Кървавата мъгла“ и в Портланд.

— Колби, не разбирам. Какво те кара да променяш решението си така внезапно? Заради нападението на Хари тази нощ ли?

— Не точно. Най-после започнах да си задавам въпроса, който всички ми задават.

— Кой въпрос?

— Защо по дяволите, се върнах във Фулбрук Корнърс след всичкото това време?

— Имаш ли отговор? — тихо попита Даяна.

— Онази вечер казах на Джил, че сигурно се върнах, за да се срещна с теб. Е, срещнах те и се ожених за теб. Така че, тръгваме, веднага щом мога да се движа, без да имам усещането, че ще се разпадна.

— Колби, толкова ме е яд да те виждам, че страдаш. Искаш ли още чай?

— Не, благодаря, скъпа.

— Помагат ли ти хапчетата против болки?

— Болката ми не е менструална, така че нищо чудно, че не действат така добре.

Колби лежеше още свит на дивана, когато на другия ден по обяд пристигна Джил Торп. Той вдигна поглед от записките си върху „Кървавата мъгла“ и се усмихна иронично зад гърба на Даяна, докато тя отваряше вратата. Джил забеляза усмивката и вдигна рошавите си посивели вежди, но не каза нищо.

— Толкова се радвам, че се отбиваш — рече Даяна и покани Джил в стаята. — Когато видях съпругата ти пощата днес сутринта, й казах, че съм убедена, че нещо трябва да се направи. Колби изрично ми нареди да не казвам на никого, но като видях Ивлин, не се стърпях. Заповядай, седни. Ще донеса кафе. — Тя погледна към Колби. — Искаш ли още една чаша, Колби?

— Благодаря, скъпа. С удоволствие. И още малко от онези бисквитки, които купи от магазина?

— Връщам се веднага. — Тя забърза към кухнята.