Джейн Кренц - Красавицата и звярът

— Довиждане, госпожице Поумрой — продума той и с решителен жест нахлупи цилиндъра на главата си.

— Довиждане, милорд — извика тя след него. — И ви благодаря, че се отзовахте на писмото ми толкова бързо. Наистина оценявам високо помощта ви. Мисля, че ще свършите работата си блестящо.

— Направо съм поласкан, че одобрявате кандидатурата ми и ме наемате на работа — изръмжа Гидиън. — Но ще видим как ще оцените способностите ми, когато задачата е изпълнена и поискам да ми бъде платено.

Хариет се сепна от смразяващия сарказъм на думите му. Изгледа го как излиза през вратата навън в светлината на мартенското слънце. Той не се обърна повече.

Тя зърна един гигантски дорест жребец, който чакаше търпеливо навън. Конят, подобно на господаря си, бе наистина огромно същество, с големи копита, мощни мускули и муцуна, която издаваше силния му характер. От него не се излъчваше никаква елегантност или изисканост. Това животно изглеждаше достатъчно голямо и също толкова буйно, за да носи на гърба си средновековен рицар в броня и пълно бойно снаряжение.

Хариет чу как виконтът се отдалечи, яхнал жребеца си. После постоя известно време на колене до припадналата икономка, заслушана в тишината на стаята. Забеляза, че след като този мъж си беше тръгнал, малкото помещение отново изглежда достатъчно просторно. Но докато той бе тук, все й се струваше, че стаята е някак претъпкана.

Изведнъж осъзна, че образът на Сейнт Джъстин с неговото свирепо изражение и грозния белег се бе врязал дълбоко в съзнанието й. Никога не бе срещала човек като него.

Той беше невероятно огромен. Както коня си, и той бе висок и масивен, с широки мускулести рамене и бедра. Ръцете и стъпалата му бяха необичайно големи. Хариет се зачуди, дали занаятчиите, при които си поръчва ръкавици и обувки, трябва да искат по-висока цена заради допълнителния материал, необходим за всеки чифт.

Всичко във вида на Сейнт Джъстин, който изглежда бе преминал тридесетте, излъчваше сила, твърдост и тлееща заплашителност.

Лицето му й напомняше великолепния лъв, който бе видяла преди три години в менажерията на господин Питършам. Дори очите му бяха като на див звяр. Това бяха прекрасни очи, помисли си Хариет, светлокафяви и със златисти оттенъци, пълни със завладяваща проницателност и хладна интелигентност.

Косата на Сейнт Джъстин бе черна като въглен, имаше широки скули, нос, който издаваше решителния му характер, както и масивна челюст и всичко това засилваше приликата му с някакво диво животно. Белегът на бузата му само допълваше общото впечатление, че човек е изправен пред силно, хищно създание, на което свирепостта съвсем не е чужда.

Хариет се зачуди къде и при какви обстоятелства Сейнт Джъстин бе получил този ужасен белег, разсичащ цялата му буза чак до челюстта. Изглежда беше доста стар. Сигурно бе получил тази страшна рана поне преди няколко години. Имал е късмет, че не е било засегнато и окото му.

Госпожа Стоун отново се размърда и простена. Хариет се помъчи да върне мислите си към по-належащия въпрос. Тя разклати шишенцето с амоняк под носа на жената.

— Чувате ли ме, госпожо Стоун?

— Какво? Да, да, чувам ви — тя отвори очи и се вторачи в лицето на Хариет. После направи болезнена гримаса. — Какво, за бога… О, небеса, спомням си! Той бе тук, нали? Не е било кошмар. Звяра беше тук, от плът и кръв!

— Успокойте се, госпожо Стоун. Вече си тръгна.

Очите на госпожа Стоун се разшириха от завърналия се ужас. Тя стисна ръката на Хариет пръстите й се вкопчиха болезнено в китката й.

— Добре ли сте, госпожице Хариет? Докосна ли ви онова адско изчадие? С очите си видях как се бе надвесил над вас като зъл демон!

Хариет прикри раздразнението си.

— Няма абсолютно никаква причина да се тревожите, госпожо Стоун. Той просто ме хвана за брадичката, и то само за миг.

— Опазил ни господ — простена госпожа Стоун и отново избели очи, изпадайки в несвяст.

В този момент Хариет чу тропота на обувки по входните стъпала и миг по-късно вратата се отвори, за да разкрие Ефимия Поумрой и Фелисити, очарователната сестра на Хариет, с развети от вятъра коси.

Всички в околностите на Ъпър Бидълтън бяха единодушни по въпроса, че Фелисити е невероятна красавица, и с то пълно право. Освен че бе изключително красива, тя притежаваше някакъв вроден усет за стил и елегантност, който й придаваше блясък дори и в не особено цветущото финансово състояние, с което сестрите Поумрой трябваше да се примиряват.