Джейн Кренц: Красавицата и звярът

— Местният съдия вече е прекалено възрастен, сър. Той въобще не е в състояние да се справи с подобна история. А ако ми позволите да съм съвсем откровена, вашият нов управител, господин Крейн, не ми вдъхва и капчица доверие — Хариет сви устни неодобрително. — Колебая се дали да ви го кажа, милорд, но ми се струва, че той знае за престъпната банда и умишлено си затваря очите за дейността им.

Гидиън присви очи.

— Това е много сериозно обвинение, госпожице Поумрой.

— Да, знам. Но просто не можех да му се доверя. Дори не мога да проумея какво ви накара да го наемете за свой управител.

— Просто той беше първият, който се кандидатира за поста, когато обявих, че е свободен — рече Гидиън, като мислеше, че с това изчерпва въпроса. — А и препоръките му бяха отлични.

— Е, да, но въпреки това този човек не ми вдъхва доверие. Както и да е, да се върнем към фактите. Поне на два пъти аз видях с очите си как в пещерата влизат някакви мъже, и то късно през нощта. На влизане носеха чували, но когато излязоха отново на брега, бяха с празни ръце.

— Късно през нощта?

— След полунощ, за да бъдем точни. Но разбира се, само при отлив. Когато има прилив, пещерите стават недостъпни.

Гидиън обмисли чутото и то му се стори доста обезпокояващо. Мисълта, че госпожица Поумрой излиза сама посред нощ, не беше от най-приятните. Особено ако предположенията й се окажат верни. Тази млада дама определено не бе наглеждана добре от роднините си.

— За бога, какво сте търсели сама на брега, и то посред нощ, госпожице Поумрой?

— Следях ги, естествено. От прозореца на стаята ми мога да наблюдавам част от брега. След като открих крадените вещи в пещерата, започнах редовно да стоя на пост през нощта. Когато една нощ забелязах светлина на брега, това събуди подозренията ми и излязох, за да проверя какво става.

Гидиън не можеше да повярва на ушите си.

— Значи сте напуснали сигурността на дома си и посред нощ сте слезли долу, за да проследите някакви мъже, за които предполагате, че са крадци?

— А как иначе щях да разбера какво точно става там?

— Леля ви знае ли за странното ви поведение? — рязко попита Гидиън.

— Разбира се, че не знае. Само щеше да се тревожи, ако разбере, че наоколо се навъртат разни злодеи. Леля Ефи много се разстройва от такива неща.

— И не само тя. Напълно разбирам отношението й към подобни действия.

Хариет не обърна внимание на забележката му.

— Във всеки случай, точно сега тя има достатъчно грижи. Обещах й да опитам да осигуря на сестра ми Фелисити един сезон в Лондон и, нали разбирате, леля Ефи е прекалено загрижена за тази перспектива.

Гидиън учудено повдигна вежди.

— Вие се опитвате да финансирате един сезон за сестра си? Сама?

Хариет въздъхна лекичко.

— Очевидно е, че не мога да направя подобно нещо сама. Скромната издръжка, която ни остави баща ни, не би могла да стигне за подобно нещо. Аз успявам да помогна от време на време, като продавам някои от вкаменелостите си, но това въобще не би покрило един сезон за Фелисити. Обаче имам друг план.

— Странно, но вече не съм изненадан да чуя, че и за това имате план.

Сега тя цялата сияеше от въодушевление.

— Надявам се, че леля Аделаида може лесно да бъде убедена да ни помогне, особено сега, когато онзи скъперник, съпругът й, толкова услужливо се спомина. Разбирате ли, той успя да натрупа значително състояние и, противно на очакванията си, не успя да го вземе със себе си на онзи свят. Скоро леля Аделаида ще разполага напълно с цялото му богатство.

— Разбирам. И вие се надявате тя да поеме финансирането на един сезон за сестра ви?

Хариет се разкикоти, очевидно доволна от плана си.

— Ако успеем да заведем Фелисити в Лондон, сигурна съм, че ще я омъжим много добре. Сестра ми е съвсем различна от мен. Всъщност тя е направо зашеметяваща. Цели тълпи мъже ще паднат в краката й, молейки я на колене да се омъжи за тях. Но за да постигна това, все пак трябва първо да я заведа в Лондон. Та нали там е „пазарът за булки“.

— Така е.

— Да, наистина — продължи Хариет с хитро изражение. — Трябва да покажем Фелисити като зряла праскова под носа на хайлайфа и само да чакаме някой любезен джентълмен да я откъсне от дървото.

Гидиън стисна зъби при спомена за собствения си горчив опит. Точно тази история му бе прекалено позната от краткото време, което бе прекарал в Лондон по време на един такъв „сезон“ преди няколко години.

— Пределно ясно ми е как работи тази система, госпожице Поумрой.