Джейн Кренц: Красавицата и звярът

Жената проследи погледа му.

— О, божичко! Сигурно госпожа Стоун я е оставила отворена. Тя си е от хората, които направо боготворят свежия въздух. Но моля ви, влезте, милорд.

Тя отново скочи на крака и грабна две дебели книги от единствения свободен стол в стаята. За момент се спря нерешително и затърси с поглед празно местенце сред неразборията, където да ги остави. После с лека въздишка се отказа от тази трудна задача и небрежно остави книгите на пода.

— Моля, седнете, сър.

— Благодаря — Гидиън бавно пристъпи в кабинета и много внимателно приседна на малкия и доста крехък на вид стол. Тази мода, да се обзавеждат стаите с изящни и чупливи мебели, съвсем не бе пригодна за човек с неговия ръст и тегло. Все пак, за щастие, столчето издържа.

Той погледна книгите, които до скоро заемаха мястото му. Първата бе Теория за произхода на земята от Джеймс Хътън, а другата бе от Плейфеър, Примери в подкрепа на Хътъповата теория за произхода на земята. Тези две книги, както и пълната с кости стая, обясняваха доста неща. Дамата, на която гостуваше, бе запалена по вкаменелостите.

Може би фактът, че е свикнала да гледа тези избелели, хилещи се черепи, обясняваше липсата на ужас и отвращение при вида на обезобразеното му лице, помисли си с горчивина Гидиън. Явно бе привикнала към подобни страховити гледки. Той успя да я огледа по-подробно, докато тя припряно събираше от бюрото останалите скици и бележки. Меко казано, тази дама бе необикновена.

Буйната й коса отдавна бе успяла да се измъкне от бонето и няколкото фиби, които безуспешно се опитваха да я държат в подчинение. Гъстата бухнала грива обкръжаваше лицето й като мек, но неукротим облак.

Тя определено не беше красива, нито дори особено „хубавичка“ в онзи смисъл, който бе модерен напоследък. Но пък усмивката й бе ослепителна. Беше заредена с огромна енергия и жизненост, както и всичко останало в нея. Гидиън забеляза, че двата й предни зъба, малки и бели, леко стърчаха напред. Странно, но ефектът бе очарователен, помисли си той.

Острото й носле и високите скули, заедно с будния и интелигентен поглед на прелестните й очи, създаваха впечатление за някаква агресивност и любопитство. Тази жена определено не принадлежеше към категорията на свенливите, плахи и кротки домакини, реши Гидиън. Човек винаги ще знае точно какво отношение има тя към него. А това му допадаше.

Лицето й извика в съзнанието му образа на умно котенце и изведнъж му се прииска да я погали, но се въздържа. От собствения си горчив опит знаеше, че дъщерите на енорийските пастори често са по-опасни, отколкото изглеждат. Веднъж вече бе жестоко ухапан и това му бе предостатъчно.

Гидиън прецени, че домакинята му е на двадесет и няколко години. Зачуди се дали липсата на наследство беше причина да остане неомъжена, или пък очевидната й страст към стари кости бе обезкуражила потенциалните кандидати за ръката й.

Погледът на Гидиън бързо се плъзна по останалата част от тялото й, като не пропусна да забележи състоянието на муселинената й рокля с висока талия: личеше, че някога е била с бронзов цвят, който отдавна се бе превърнал в някакъв неопределен оттенък на кафявото. Над скромното й деколте се подаваше наборът на ризата й.

Поради широката престилка, която носеше върху роклята, човек можеше само да гадае за формите, които се криеха под нея. Все пак Гидиън забеляза нежния овал на гърдите й и очертанията на тънката й талия. Когато дамата пъргаво заобиколи писалището, за да седне отново на мястото си, погледът му не пропусна да забележи как лекият муселин за миг се завихри около ханша й, издавайки пищно заоблените й форми.

— Както сам виждате, наистина ме изненадахте, милорд — жената избута още няколко скици под един брой на Доклади на дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми. Тя го погледна с лек укор в очите. — Извинявам се за вида си, но тъй като не ви очаквах точно тази сутрин, едва ли може да ме вините, че не съм облечена подобаващо за случая.

— Не се притеснявайте за външния си вид, госпожице Поумрой. Уверявам ви, че ни най-малко не ме обижда. — После Гидиън повдигна вежди с учтивия въпрос: — Вие сте госпожица Хариет Поумрой, нали?

Тя се изчерви:

— Да, разбира се, милорд. Та коя друга да съм? О, сигурно ме смятате за крайно неучтива. И наистина, леля ми непрекъснато ми повтаря, че маниерите ми съвсем не са изискани. Но работата е там, че жена в моето положение едва ли може да е прекалено внимателна.