Джейн Кренц - Красавицата и звярът

— Тихо, изкукала старице!

— Не, не ме докосвай! — изпищя госпожа Стоун. — Не се приближавай, чудовище! О-о-о! — очите й се завъртяха към небето и тя се свлече тежко на пода в безсъзнание.

Гидиън се втренчи с отвращение в припадналата жена. После погледна през рамо Хариет, за да разбере как приема случилото се. Тя седеше и смутено гледаше неподвижното тяло на икономката.

— Мили боже — промълви най-сетне.

— Мисля, че вече разбирате защо не прекарвам много време в околностите на Ъпър Бидълтън, госпожице Поумрой — мрачно рече Гидиън. — По тия места не ценят особено компанията ми. Всъщност, тук има доста хора, които, също като госпожа Стоун, биха предпочели да ме видят мъртъв.

— Божичко, тая жена може да те съсипе с припадъците си — Хариет вече бе скочила на крака и изтича към госпожа Стоун. После коленичи край безчувствената икономка. — Поне винаги носи със себе си шишенцето си с амоняк. Тук някъде трябва да е.

Най-сетне Хариет извади шишенцето от един обемист джоб на госпожа Стоун. Преди да го доближи към носа и, тя се спря и вдигна поглед към Гидиън.

— Може би ще е по-добре да не ви види надвесен над себе си, щом се свести, Явно този път причината да се строполи в несвяст сте вие.

Гидиън мрачно погледна към икономката.

— Несъмнено сте права. Тръгвам си, госпожице Поумрой. Но преди това, ще повторя онова, което ви казвах точно преди да ни прекъснат. Забранявам ви да се приближавате до пещерите, докато не приключа с крадците. Разбрахте ли ме?

— Напълно — нетърпеливо рече Хариет. — Но това едва ли е особено практичен съвет. Трябва да ви заведа там, за да ви покажа точно в коя пещера се намира складираната плячка. Малко вероятно е да я откриете сам. Може дори да се лутате с години, преди да я откриете без моята помощ. Самата аз едва наскоро я открих.

— Госпожице Поумрой…

Тя забеляза решителността, която проблясваше в светлокафявите му очи и пусна в действие най-чаровната си усмивка. Спомни си методите, с които трябваше да се справя с баща си. Това я накара да осъзнае колко отдавна не й се бе налагало да спори с мъж в къщата. Понякога мъжете са толкова опърничави, помисли си тя. А този тук явно далеч превъзхождаше всички останали в това отношение.

— Помислете трезво, сър — започна Хариет, като се стараеше да говори успокоително. — Съвсем безопасно е да се разхождаш по брега през деня. Крадците навестяват пещерите само нощем, и то един или два пъти месечно. Зависи от приливите. Въобще не е рисковано просто да ви заведа до пещерата утре.

— Може да ми нарисувате карта — хладно отвърна Гидиън.

Този мъж започваше да я дразни. Нима наистина си мислеше, че тя изцяло ще му повери нещо толкова важно за нея самата? Та сега залогът бяха безценните й вкаменелости!

— Опасявам се, че макар да рисувам доста добре, чувството ми за ориентация не е особено развито — отвърна тя без затруднение. — А сега, чуйте плана ми. Утре сутринта ще изляза на обичайната си разходка край брега. Вие сигурно ще успеете да излезете по същото време, нали?

— Не е там работата.

— Ще се срещнем толкова непринудено, че никой, дори и да ни види, няма да се усъмни, че това е нагласена среща. Ще ви покажа прохода сред скалите, който води към пещерата, използвана от разбойниците. После можем да обсъдим как ще е най-добре да ги заловим. А сега, ако ме извините, наистина трябва да се погрижа за госпожа Стоун.

— По дяволите, жено! — Гидиън свъси тъмните си вежди в свирепа гримаса. — Може и да сте свикнали да командвате всички около себе си, но по-добре не си въобразявайте, че може да командвате мен!

Госпожа Стоун, за щастие, избра точно този момент да простене тихичко:

— Ох, божичко, колко зле се чувствам… — промълви тя и клепачите й потрепнаха.

Хариет поднесе шишенцето към носа й и побутна виконта към вратата.

— Моля ви, вървете, милорд — рече тя през рамо. — Настоявам да си вървите. Госпожа Стоун със сигурност ще изпадне в истерия, ако види, че още сте тук. Ще се срещнем утре в десет на брега. Само така ще намерите онази пещера. Повярвайте ми.

Гидиън се поколеба, явно раздразнен от факта, че е принуден да капитулира пред очевидната й правота. Той присви светлокафявите си очи.

— Много добре. Утре в десет на брега. Но с това участието ви в тези събития приключва, госпожице Поумрой. Ясен ли съм?

— Напълно, милорд.

Косият му, преценяващ поглед криеше дълбоко съмнение. Може би насърчителната й усмивка не бе успяла да го убеди напълно, помисли си Хариет. После той с големи крачки се отправи към преддверието.