Джейн Кренц - Изборът

— Не. В офиса ме чакат куп документи, които би трябвало да преглеждам дори сега, в момента, в който говоря. Но след като идеята да вечеряме навън беше моя, мисля, че трябва да си затварям устата.

— Е, и как мина срещата с Дейвид?

— Както казах, не е доволен. Предложих един възможен начин за излизане от батака, но той не я хареса.

— И какъв беше начинът?

— Да намери купувач за „Флейм Вали“. Може би някоя хотелиерска верига. Организация, която би се съгласила да плати на кредиторите на курорта и да остави Къркуд като мениджър.

Джулиана се намръщи.

— Разбирам защо не е приел веднага с радост това предложение. Последното нещо, което той иска, е да продаде мястото. Най-важното е то да не се пипа. — Тя се спря, замисли се върху това, което чичо Рой й каза преди два дни. — Това е семейно предприятие.

— Той не пропусна да ми го напомни, Джулиана, трябва да ти кажа, че има вероятност, много голяма вероятност да не бъда в състояние да го спася.

— Ще го спасиш.

Тя му се усмихна с цялото доверие, на което беше способна.

— По дяволите, бих искал да не си толкова безразсъдно сигурна, че ще спася курорта. — Нетърпението на Травис блесна в погледа му. — О, Господи. Виж какво, всъщност не искам тази вечер да говоря за „Флейм Вали“.

— Добре. Тогава искаш ли да говорим за „Каризма“? — Джулиана взе последната стрида от чинията си. — Мисля да въведа нова линия чаши с голяма емблема на тях. Намирам го за страхотна реклама. Всеки клиент, който използва една от тях вкъщи, ще се сеща за „Каризма“.

— Навярно не е лоша идея, но точно сега не искам да говорим за нея или за каквото и да било за „Каризма“.

— Добре, тогава за какво искаш да говорим? — попита тя търпеливо, докато с вилица събираше остатъка от салатата си от аншоа с чесън.

— За нас.

— За нас?

Тя спря да дъвче и напрегнато го изгледа. Той определено беше в странно настроение тази вечер.

— И какво за нас?

Тя наблюдава Травис, докато той оглеждаше небрежно шикозната трапезария. Мястото беше пълно с небрежно шикозни посетители, небрежно шикозни папратовидни растения и множество сервитьори, достойни за кориците на луксозни списания. Ресторант в класически калифорнийски стил.

— Казваш, че Къркуд те е довел тук вечерта, преди да ти направи предложение? — попита Травис.

— Да. Както и повечето, които са ми правили предложение, откакто дойдох в Джуъл Харбър.

— И колко са били те?

Тя го погледна намръщено.

— Пак ли питаш за бройка? Всъщност не бяха толкова много. Двама или трима, най-много. Искам да кажа, че едва ли могат да се смятат агентът на недвижими имоти, който ми осигури наемането на „Каризма“, или неотразимият секси красавец, който ми продаде първата машина за еспресо. Бяха много мили мъже, но безкрайно повърхностни. Търговци.

— Аха.

— Виж какво, Травис, съжалявам, че толкова много мъже са искали да се женят за мен. Вече ти обясних, че никой от тях не е бил сериозен продължително време.

Травис кисело се усмихна.

— Тероризирала си ги всички, така ли? — Посегна към портфейла си. — Хайде, да си тръгваме.

— Къде отиваме?

— На разходка.

— По това време на нощта?

— Това не е центърът на Ел Ей. Това е Джуъл Харбър, не забравяй. Искам да поговоря с теб, но не тук.

Травис улови погледа на сервитьора и младият мъж избърза да представи сметката.

След пет минути Джулиана се остави да бъде изведена от ресторанта и поведена надолу към пристана за яхти. Известно време Травис вървеше до нея, без да говори. Беше приятна вечер, духаше лек бриз, миришеше на море. Под краката на Джулиана водата припляскваше по дъските на мостика. Лодките леко се олюляваха, тук-там светлинката в някоя кабина показваха, че някои собственици си живеят на борда.

Травис пое по привидно задънена пътека, която ги отведе към най-отдалечената редица от рампи за яхти. Накрая се спря, застана, замисли се, мълчаливо загледан във водата.

Джулиана издържа на мълчанието минута или две, след което любопитството й надделя.

— Защо ме доведе тук, Травис?

— За да ти предложа да се омъжиш за мен.

Той не я погледна. Изглеждаше като замаян от тъмния хоризонт.

Джулиана не можеше да повярва на ушите си.

— Какво?

— Каза ми, че имам месец, за да се вразумя. Не ми трябва месец. От доста време знам, че искам да се оженя за теб. Само дето всичко беше толкова объркано. Всъщност все още е. Нищо не се е променило. Но съм изморен да чакам удобния момент. С темпото, с което нещата с курорта се движат, може би няма да има удобен момент.