Джейн Кренц - Маската

Дали бе възможно разказът му да бе измислен, за да я вкара в леглото си?

Ейми излезе разтреперана. Джейс я бе излъгал. Обзета от паника, болка и безпокойство, това бе единственото, за което можеше да мисли.

Беше я използвал, защото знаеше, че няма да я види никога повече. Също като останалите мъже, той не се интересуваше от последствията. Единствената му мисъл бе да си осигури любовница.

Също като много жени преди нея, тя бе оставена да се справя сама с резултата от необмислените си постъпки.

Непозната ярост се загнезди в нея.

Изведнъж се оказа, че в Сан Франциско бе пълно с бебета. Ейми ги забелязваше навсякъде, където ходеше през следващите няколко дни. Возеха ги по ескалаторите в търговските центрове, бяха на задните седалки в колите, настанени в удобни столчета. Дори в сградата, в която живееше, винаги се натъкваше на майки с колички. Бебетата я наблюдаваха, докато седяха в скутовете на майките си в автобуса, зяпаха безцелно в супермаркетите, поставени в количките при покупките. Никога преди не бе обръщала внимание на бебетата, освен на Крейг. Сега не можеше да направи и крачка, без да се натъкне на някое мъниче.

Тя бе сигурна, че това бе психологически шок. Повтаряше си непрекъснато, че неочакваната й бременност я караше да ги забелязва. Господи, питаше се отново и отново, какво да правя. Едно бе сигурно — трябваше да престане да се отбива в детските магазини и да оглежда като омагьосана всички деца под две. Нощем не можеше да спи, защото непрекъснато сънуваше бебета.

Седмица, след като доктор Карсън й съобщи новината, Ейми седеше в кухнята на сестра си и се оплакваше.

— Мел, направо ще полудея — прошепна искрено тя. — Не мога дори да мисля. Какво, за Бога, да правя?

— Имаш избор — обясни Мел спокойно, докато наливаше кафе. — Знаеш много добре. Всяка жена има избор.

Ейми зяпна сестра си с потъмнели очи, докато обмисляше истината.

— Аборт ли? — попита тя. Защо тази дума се оказа толкова страшна? — Все си повтарям, че няма да допусна някой мъж да ме впримчи, а ето че… — Ейми замълча и поклати глава. — Няма да позволя да ме използват и да ме зарежат да гледам детето си сама. Само че аборт! Мел, не мога да мисля! Какво ми става? — попита тя жално.

Мелиса наблюдаваше загрижена сестра си, докато ръцете на Ейми трепереха над захарницата. През последните няколко дни непохватността на сестра й бе станала още по-силно изразена. Тя бе сякаш изтъкана от нерви и й личеше.

— Кой кого е зарязал в този случай? — попита тихо Мелиса.

Ейми я зяпна изумена.

— За какво намекваш? Да не би да се опитваш да ми кажеш да хукна обратно към Сейнт Клер, за да го накарам да се ожени за мен?

— Защо не?

— Никога няма да моля мъж да се ожени за мен — кипна Ейми. — Ако Джейс ме искаше, щеше да ме намери. Ако искаш да знаеш истината, дори беше облекчен, че си тръгнах. Връзката ни нямаше бъдеще, и двамата го знаехме още от самото начало. Бях на неподходящото място по неподходящо време сред неподходящи хора. Той сам ми го каза, Мел. Каза, че не съм жена за него — призна нещастно тя.

— Значи всичко е наред. И ти си била убедена, че Джейс не е мъжът за теб, нали?

— Как можах да съм такава глупачка? — чудеше се Ейми не за пръв път след завръщането си в Сан Франциско.

— Няма ли поне да помислиш за аборт? — попита спокойно сестра й. — Ейми се намръщи. — Аз се бях замислила — призна тихо Мелиса.

— Не може да бъде! Не знаех! Мел, да не би да ми казваш, че за малко не си направила аборт, докато си била бременна с Крейг? Не съм и помислила, че…

— Вече знаех, че между нас с Тай няма да се получи. Май съм го знаела още от самото начало. Той бе точно какъвто ти го описваше — на него не можеше да се разчита, нито да му се вярва, и не се интересуваше от никой друг, освен от себе си. Знаех, че не иска това бебе. Изпаднах в паника, когато забременях, и затова си записах час за аборт.

— И какво стана?

Мелиса сви устни.

— Може и да ти прозвучи шантаво, но отмених насрочената операция в последния момент, защото се почувствах като пълна глупачка. Невероятно е, ала когато се почувстваш като глупачка, ти идва умът в главата.

— Нищо не разбирам — обади се Ейми.

— Влязох в чакалнята на клиниката и там почти всички бяха на около четиринайсет.

— Господи! — ококори се Ейми.

— Точно така — продължи Мелиса. — Гледаха ме и сякаш ме питаха какво е моето извинение, за да се озова на това място. На четиринайсет се правят много грешки, а аз бях почти на трийсет. Защо не бях предотвратила бедата? Ейми, беше безкрайно унизително. — Мелиса се изкиска нервно. — Преживявах един от най-потискащите моменти в живота си, а бях обзета от старомодно притеснение и срам, че съм се проявила като глупачка. Само че това ме накара да си тръгна и да премисля нещата.