Джейн Кренц - Любов по неволя

— Защо не преговаряш с мистър Марч да ти даде част от парите, които му плаща клиентът? Ти имаш добър търговски инстинкт и го разви допълнително, докато бяхме в Италия.

— И аз си помислих нещо подобно — призна колебливо Лавиния. — Но мисълта да стана партньорка на Марч ми причинява неловкост. Прави ме несигурна.

— Според мен ти просто нямаш друг избор, скъпа. Ще бъде крайно неприятно, ако в обществото започнат да говорят нелепици за престоя ни в Рим.

— Ти имаш дарбата да омаловажаваш нещата, Емелин. Ще бъде повече от неприятно. Клюките ще разрушат напълно моята нова кариера, да не говорим за твоите възможности да се наслаждаваш на тазгодишния сезон.

— След като заговорихме за твоята нова кариера, позволи ми да попитам: снощи спомена ли пред мистър Марч за новата си професия?

— Разбира се, че не. Защо да го правя?

— Само се питах дали пък случайно не си изпитала желание да се довериш на мистър Марч… в интимната обстановка, в която си попаднала неочаквано.

— В обстановката нямаше абсолютно нищо интимно. За бога, Емелин, в стаята имаше мъртвец!

— Да, естествено.

— При тези обстоятелства няма място за интимност.

— Разбирам.

— Последното, което искам, е да стана интимна с мистър Марч. По какъвто и да било начин.

— Защо непрекъснато повишаваш тон, лельо Лавиния? Много добре знаеш какво означава това.

Лавиния остави чашката си в чинийката. Ръката й трепереше неудържимо.

— Означава, че нервите ми са опънати до скъсване.

— Точно така. Но според мен ти нямаш друг избор, освен да приемеш предложението на мистър Марч. Моля те, започни да търсиш дневника заедно с него.

— Нищо не може да ме убеди, че е разумно да стана партньорка на онзи човек.

— Успокой се, моля те — изрече меко Емелин. — Според мен твоите лични чувства към мистър Марч оказват неблагоприятно влияние върху способността ти да преценяваш разумно.

— Спомни си какво ти казах в Рим: Тобиас Марч играе своя собствена коварна игричка, също както предишния път, когато имахме нещастието да го срещнем.

— И каква е тази игра според теб? — попита Емелин и в мекия й глас за първи път се прокрадна гняв.

Лавиния се замисли за миг над въпроса.

— Твърде възможно е той да търси дневника по същите причини, поради които го е купил Холтън Феликс. За да изнудва някого.

Емелин изпусна лъжичката в чашата с кафе.

— Наистина ли твърдиш, че мистър Марч има намерение да стане изнудвач? Отказвам да вярвам, че той може да има нещо общо с гадна твар като Феликс Холтън.

— Ние с теб не знаем нищо за Тобиас Марч. — Лавиния се опря с две ръце на масата и стана. — Кой може да знае как ще постъпи, ако дневникът се озове в ръцете му?

Емелин не отговори.

Лавиния скръсти ръце зад гърба си и заобиколи масата. След малко Емелин въздъхна.

— Е, добре, не съм в състояние да назова разумна причина защо трябва да имаш доверие в мистър Марч, освен факта, че именно той се погрижи да се върнем бързо и сигурно в Англия след катастрофата в Рим. Сигурно му е струвало цяло състояние.

— Той искаше да се отърве от нас — това е истината. Във всички случаи много се съмнявам, че мистър Марч е поел разходите за нашето пътуване. Аз съм абсолютно сигурна, че е изпратил сметката на клиента си.

— Може би, но аз въпреки това съм убедена, че в момента ги нямаш друг избор. Със сигурност е по-добре да работиш съвместно с него, вместо да го пренебрегваш. Все пак така ще научаваш какво е разкрил.

— И той ще знае какво съм узнала аз.

Лицето на Емелин се напрегна. В очите й светна необичаен за нея страх.

— Нима си измислила някакъв хитър план?

— Още не съм. — Лавиния спря и мушна ръка в джоба на роклята си. Извади листчето, паднало от книгата „Възпитанието на една дама“, и отново прочете адреса, написан на него. — Но няма да седя със скръстени ръце. Ще действам.

— Какво е това?

— Единственото намерено в къщата на Феликс, което заслужава интерес. Но може да се окаже и празна следа. — Тя прибра листчето в джоба си. — Ако се окаже, че следата не води доникъде, ще обмисля по-сериозно предимствата на партньорството с Тобиас Марч.

— Убеден съм, че тя е намерила в спалнята нещо важно.

Тобиас стана от стола и заобиколи голямото писалище. Приведе се напред и се опря с две ръце на дъбовия плот.

— Знам, че е така. Усетих го. Погледът й беше прекалено невинен. Абсолютно необичаен израз за тази жена.

Антъни Синклер, братът на съпругата му, вдигна глава от дебелата книга за богатствата на древния Египет, протегна се с удоволствие и отново се отпусна на стола. Тобиас неволно си каза, че така може да постъпи само здрав млад мъж на двадесет и една години.