Джейн Кренц - Любов по неволя

— Никой не иска повече от мен да намери проклетия дневник — промълви като на себе си Тобиас.

— Но какво ще правим, ако човекът, който го е откраднал, реши да го унищожи и го направи, преди да го намерим? Никога няма да научим имената, които са толкова важни за нас!

— Много се съмнявам, че сегашният притежател на дневника ще го хвърли в огъня — отговори Тобиас.

Невил престана да разтрива слепоочията си и смръщи чело.

— Защо сте толкова сигурен, че няма да го унищожи?

— Единственият човек, който наистина иска да унищожи дневника, е оцелелият член на Блу Чеймбър, а е почти невъзможно именно той да го е откраднал от Феликс. За всеки друг дневникът представлява неизчерпаем източник на пари. В него са споменати предостатъчно хора, които може да изнудва. Кой би изгорил такава ценна вещ?

Невил го изгледа замислено.

— Звучи логично — промърмори той, но все още не изглеждаше напълно убеден.

— Дайте ми малко време — помоли Тобиас. — Ще ви намеря дневника. Тогава и двамата ще спим по-добре.

Художникът работеше винаги в близост до печката. Пламъците, тенджерката с гореща вода и естествената топлина на човешката ръка правеха восъка мек и лесен за оформяне. Обикновено моделираше само с палец и показалец. Човек имаше нужда от силна и сигурна ръка, за да обработва дебелия, податлив материал. В началния стадий художникът често работеше със затворени очи и се осланяше само на осезанието си, за да оформи образа. По-късно прибягваше до помощта на затоплен малък инструмент — с него изработваше фините детайли, които бяха изключително важни, защото вдъхваха на фигурата живот, енергия и истинност.

Според самия художник крайният ефект на готовото произведение зависеше главно от дребните детайли: закръглеността на брадичката, подробностите на дрехата, изразителността на лицето.

Макар че зрителите рядко спираха очи точно върху тези дребни детайли, те бяха фактори от реалността и носеха отговорност за възбуждащия шок на разбирането, който е основен знак за всяко голямо изкуство.

Топлият восък пулсираше под ръцете на художника — сякаш под гладката повърхност течеше кръв. Нямаше друг толкова съвършен материал, способен да улови имитацията на живота. Нямаше друг толкова идеален материал, способен да улови и съхрани мига на смъртта.

Лавиния отмести настрани разлистените клони на пречещото й дърво, за да провери адреса на малкото листче. Хазълтън Скуеър номер четиринадесет се намираше в средата на редица изискани градски къщи, разположени срещу разкошен зелен парк. Пред входа на всяка къща светеше елегантна газова лампа.

Като видя двете скъпи карети, които чакаха на улицата, Лавиния се почувства неловко. Силните, умело подбрани по големина и цвят коне я уплашиха. Кочияшите, които държаха юздите, носеха скъпи ливреи. Тя остана в сянката, докато от номер седемнадесет излезе дама и заслиза по стълбата. Бледорозовата рокля за разходка, полускрита под подхождащо по цвят дълго палто, очевидно беше дело на шивачка, която обслужва само богати, движещи се в крак с модата клиенти.

Това не бяха всички съседи, които беше очаквала, когато тази сутрин реши да провери намерения адрес. Трудно й беше да повярва, че Холтън Феликс може да има нещо общо с лице, което живее в такъв елегантен квартал, камо ли пък че се е опитвал да изнудва някого от тези хора.

Докато стоеше под дървото, тя оглеждаше внимателно къщите. Сигурно нямаше да я пуснат вътре. Въпреки това реши да опита. Адресът в ръката и беше единствената следа, която притежаваше в момента. Нали трябваше да започне отнякъде. Стисна зъби, за да се овладее, прекоси улицата и изкачи бялата мраморна стълба пред номер четиринадесет. Вдигна тежкото месингово чукче и почука — достатъчно решително, както се надяваше.

В коридора се чуха приглушени стъпки. След миг вратата се отвори. Появи се високомерен иконом, едър и силен като бик, и я огледа подозрително. По израза на лицето му пролича, че ей сега ще затръшне вратата под носа й. Затова тя измъкна бързо една от красивите визитни картички, които беше поръчала в печатницата миналия месец.

— Моля ви, бихте ли предали тази картичка на работодателя си — изрече с твърд глас. — Спешно е. Моето име е Лавиния Лейк.

Икономът хвърли презрителен поглед към картичката. Очевидно се питаше дали да я приеме.

— Попитайте господаря си и ще установите, че съм очаквана — продължи Лавиния с най-ледения си тон. Това беше очевидна лъжа, но в момента не й хрумваше нищо друго.