Джейн Кренц - Любов по неволя

— Разбира се, мадам. — Мъжът отстъпи крачка назад, за да я пропусне в антрето. — Можете да почакате тук.

Лавиния пое дълбоко въздух и бързо престъпи прага. Преминах първото препятствие, помисли си облекчено тя. Влязох в къщата.

Икономът изчезна в тъмния коридор. Лавиния се възползва от случая да се огледа. Черни и бели плочки, огледала в позлатени рамки — всичко свидетелстваше за добър вкус и цял куп пари.

Чу стъпките на връщащия се иконом и затаи дъх. Веднага разбра по лицето му, че картичката й е оказала необходимото въздействие.

— Мисис Доув ще ви приеме. Оттук, мадам.

Лавиния задиша по-спокойно. Това беше по-леката част от задачата. Сега й предстоеше най-трудното: да накара една напълно непозната жена да говори с нея за изнудване и убийство.

Отведоха я в голям салон, обзаведен в жълто, зелено и златно. Меката мебел беше тапицирана с коприна на райета. Тежките завеси от зелено копринено кадифе бяха хванати с жълти шнурове и разкриваха гледка към парка. Краката й потънаха в дебел килим в същите тонове.

На един от позлатените дивани седеше забележително елегантна дама. Носеше рокля от сребърносива коприна, ушита по последна мода. Косата беше прибрана на тила и красивото руло подчертаваше грациозната дълга шия. От разстояние можеше да се определи като трийсетгодишна, но когато приближи, Лавиния откри тънките бръчици около будните кафяви очи и леко отпуснатата кожа на брадичката и шията, загубила младежката си стегнатост. В медноцветната коса личаха сребърни нишки. Дамата беше по-скоро на четиридесет и пет, отколкото на тридесет и пет години.

— Мисис Лейк, мадам. — Икономът се поклони почтително.

— Заповядайте, мисис Лейк. Моля, седнете.

Думите бяха произнесени с хладен, изискан глас, но Лавиния чу ясно напрежението в тях. Тази жена беше силно стресирана.

Лавиния седна на крайчеца на едно от елегантните позлатени кресла и се опита да изглежда спокойна и самоуверена — сякаш беше свикнала да посещава богати и красиви салони като този. В действителност изпитваше сковаващ страх, че простата муселинена рокля, някога в жив червенокафяв цвят, а сега с цвета на слаб чай, ще я издаде. Старанията й да върне оригиналния цвят на муселина бяха претърпели пълен провал.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете, мисис Доув — проговори учтиво тя.

— Как бих могла да ви откажа, след като ми представихте тази възхитителна визитна картичка? — Джоан Доув вдигна елегантно извитите си вежди. — Ще позволите ли да попитам откъде знаете името ми? Аз съм почти сигурна, че никога не сме се срещали.

— Това не е тайна. Просто попитах една от бавачките в парка. Казаха ми, че сте вдовица, която живее тук с дъщеря си.

— Да, естествено — прошепна Джоан. — Хората говорят.

— Поради работата си често прибягвам до такива разговори.

Джоан почука с отсъстващ вид по облегалката на дивана.

— С какво по-точно се занимавате, мисис Лейк?

— Ще ви обясня по-късно, ако все още ви интересува. Първо обаче бих желала да ви обясня причината за днешното си посещение. Мисля, че с вас имаме — или по-скоро имахме — общ познат, мисис Доув.

— И кой е той?

— Името му е Холтън Феликс.

Джоан събра вежди в знак на учтиво учудване. После решително поклати глава.

— Не познавам човек с това име.

— Наистина ли? Намерих адреса ви в една книга до леглото му.

Сега вече Джоан съсредоточи цялото си внимание върху нея. Не беше сигурна, че това е добър знак, но вече нямаше връщане назад. Жена с нейната професия имаше нужда от смелост да върви по правия път.

— Намерили сте адреса ми в книга до леглото му? — повтори глухо Джоан. Остана напълно неподвижна, само очите й засвяткаха. — Колко странно.

— Не е толкова странно, колкото професията на онзи човек. Той беше изнудвач.

В салона се възцари изумено мълчание.

— Беше? — попита след малко мисис Доув и Лавиния си отбеляза предпазливостта в гласа й.

— Когато снощи отидох да се запозная с мистър Феликс, той беше мъртъв. Убит, за да бъда съвсем точна.

При тези думи Джоан се вцепени. Пое шумно въздух, леко присви очи — това бяха единствените признаци на вълнение, но Лавиния беше уверена, че жената срещу нея е преживяла силен шок.

Ала Джоан се съвзе бързо. Толкова бързо, че Лавиния неволно се запита дали пък реакцията й на новината не е била само плод на нейното собствено въображение.

— Убит, казвате — повтори Джоан, сякаш Лавиния бе направила най-обикновена забележка за времето.