Владислав Крапивин - Вечният бисер

Вече бяха минали две Приказки: една печална и ласкава и една жестока, но с добър край. Трябваше да има и трета. Неизвестно каква, но трябваше да има.

… А Володка и Васильок се гледаха, сякаш водеха безмълвен разговор.

— Запознайте се поне — казах аз.

Володка ме погледна небрежно:

— Че какво има да се запознаваме? И така знаем…

Той хвана Братлето за ръка и ние започнахме да слизаме от камънака.

Володка тихо каза на Братлето:

— Той много е разказвал за теб… Нали ти се казваш Васильок? А може ли да ти викам Васка?

Аз се намръщих, но Братлето отвърна весело и просто:

— Може, разбира се.

Тръгнахме по пътеката през тревата. Вървях отзад и виждах само осветените от луната глави на момчетата — тъмнорусата на Володка и съвсем светлата на Васильок. Но си представих какви са лицата им сега. Володка се мъчи да прикрие смущението си зад безгрижната усмивка, а Васильок го поглежда отстрани — също смутен, малко нерешителен и, изглежда, иска да каже нещо.

Най-после каза тихо:

— И аз съм чувал за теб…

— Той ли ти разказа? — бързо попита Володка.

— Той те викаше насън… Тогава, след онзи бой.

Изглежда Володка престана да се усмихва. А Братлето каза:

— И аз тогава разбрах…

— Какво?

— Ами… какъв си.

Володка помълча и сковано попита:

— Какъв?

— Ами… такъв — Братлето пак се смути и не можа да намери отговор.

После каза сериозно:

— Като твоето въженце.

Володка леко се спъна и за миг хванатите им ръце трепнаха. Но не се пуснаха, а се хванаха още по-здраво — ръка в ръка.

Стана ми мъничко обидно, задето вървят заедно, а мен оставиха сам. Но в същия миг двамата се обърнаха.

— Не изоставай — каза Братлето. — Измори ли се?

А Володка отбеляза сурово:

— Трябва да вървиш с нас, че иначе пак ще се изтърсиш някъде. Само бели с тия възрастни, краката им са дълги, а полза никаква…

Догоних ги зарадван, те застанаха от двете ми страни и ме хванаха за ръце. И тръгнаха, притиснати до мен — може би защото пътеката беше тясна, а по краищата й растяха високи стъбла с твърди назъбени листа.

— Васильок, какво се е случило? — попитах аз. — Защо ме повикахте?

— Нищо не се е случило — безгрижно отвърна Братлето. — Тоест нищо лошо… Предстои далечно плаване, за цяла година. Брат ми искаше да те види преди заминаването.

— А как пратихте раковината? — намеси се Володка.

Братлето обясни с все същия безгрижен тон:

— Тях ги пращат по слънчевите лъчи, когато духа обедният вятър… Брат ми знае по-добре, той е изучавал това, а аз още не разбирам всичко.

— При него ли отиваме? — попитах аз.

— При него.

Скоро влязохме в селището. Бели къщички с полукръгли прозорчета и множество дървени стълби се тълпяха в безпорядък по склона на хълма. Склонът се спускаше към морето. По високия насип край брега минаваше улица, покрита с грапави плочи. Край нея стърчаха стълбове с окачени на тях рибарски мрежи. По мрежите, подобно на уловени в морето сребърни монетки, блестяха едри рибешки люспи.

Топъл ветрец подухваше в лицата ни, мрежите бавно се поклащаха. Миришеше на бъчви за риба, на сладникава трева и морска сол.

Володка се озърташе и очите му блестяха.

Понякога срещахме мъже с кожени шапки и раирани фланелки. Изпращаха ни с поглед, но без учудване.

Морето шумеше, някои пръски прелитаха над парапета на улицата.

До самото море, зад парапета, се извисяваше още едно здание, което не приличаше на останалите. Беше тъмно, с три реда тесни решетести прозорци, с тежки фигури на животни и фенери с орнаменти върху изпъкналата фасада. Изведнъж съобразих, че това е високата кърма на ветроходен кораб.

Приближихме се. Заобленият борд с перила надвисна над нас. Върху плочите на улицата бе спуснат пружиниращ трап.

По него изтича Валерка.

Хвана ръцете ми, без да се усмихва, и каза:

— Здравей.

И на Володка, като на стар познат, също каза:

— Здравей.

Володка засумтя смутено.

Валерка изглеждаше доста пораснал в сравнение с миналия път. Навярно вече имаше петнадесет години. Над горната му устна тъмнееха косъмчета, лицето бе станало по-слабо и изглеждаше много мургаво. Беше облечен в тясна черна униформа. На раменете и ръкавите на късата куртка слабо проблясваше сребърна бродерия. На кръста му висеше тънка права сабя в черна ножница.

— Той капитан ли е? — шепнешком попита Володка Братлето.

Валерка го чу и се усмихна:

— Щурман съм.

Качихме се по трапа. Няколко личности с пиратски физиономии почтително се отдръпнаха от пътя ни. Валерка ни въведе в просторна каюта. Кръглата лампа, окачена под извитите греди на тавана, излъчваше мека, но силна светлина. По широката маса бяха разхвърляни карти. Върху тях спеше огромен рижав котарак.