Владислав Крапивин - Вечният бисер

— Ой! Ура… — с тих възторг каза Володка. — Гледай!

Гледах. Но очите ми не можеха да привикнат веднага към странния сребристосин цвят.

Отляво върху хълма, който се извисяваше на километър от нас, се виждаха бели къщички. А отдясно и отпред се издигаше мъглива искряща стена, която заемаше половината пространство. Не можеше да се разбере близо ли е или много далеч. Ясно се виждаше само това, което беше близо до нас: храсти и струпани камъни.

Не знам какво ме тласна, но аз моментално реших да се изкатеря върху камъните и да се огледам. Изтичах с раковината в ръка нагоре по гранитните издатини и чух вика на Володка:

— Ами аз! Чакай, ще дойда с теб.

Обърнах се, за да го успокоя. Камъкът под крака ми се разлюля. Направих крачка встрани, но не намерих опора. Олюлях се, размахах ръце и… полетях в пропастта.

4.

Имам приятели алпинисти, които ме бяха научили на някои неща. Извъртях се и успях да се хвана за каменния корниз. Раковината, разбира се, полетя надолу, но на мен не ми беше до това. Острото усещане за опасност ме разтърси целия и аз разбрах всичко. Разбрах, че мъгливата стена с лунни искри по нея е океанът и аз съм увиснал на ръба на стръмен, при това явно много висок бряг. И че ако се пусна, ще падна или върху остри скали, или във водата (а как щях да плувам с шлифера и ботушите?).

— Володка — извиках аз сподавено.

Но когато чух как под краката му се посипаха камъчета, се изплаших:

— Не идвай насам, ще паднеш!

Това беше глупаво. Кой освен него можеше да помогне?

Но какво можеше да направи той? Нима имаше сили да ме измъкне? Държах се с вкочанясали пръсти и чувствувах колко тромаво и тежко е тялото ми.

Не виждах какво има долу, пред очите ми беше само тъмният камък. Краката ми се люлееха и не намираха опора.

— Сега! — извика Володка. — Не се страхувай!

Направих отчаян опит да се придърпам нагоре, но едва не се изтървах. Вдигнах глава, но видях само каменния корниз.

— По-спокойно! — каза, почти плачейки, Володка. — На, дръж.

По ръката ми се плъзна познатото въженце, залюля се до бузата ми. Имаше възелчета и примка накрая. Браво, Володка!

Знаех, че капроновото въженце ще ме издържи. Ще се хвана за него, ще се разлюлея и ще прехвърля през корниза лакътя и крака си. Володка ще ме хване за шлифера и ще ми помогне да се измъкна. Само че щях ли да се удържа за въженцето, толкова тънко и хлъзгаво?

С последни сили се вкопчих с дясната ръка, отпуснах за миг лявата, пъхнах я в примката и стиснах възелчетата. Но дясната ръка ме подведе — пръстите се изплъзнаха. От внезапното дръпване изпуснах възелчетата, тънката примка се стегна и аз увиснах, въртейки се, на въженцето.

Режещата болка беше толкова остра, че не виждах нищо, макар да се извъртях целият.

Застенах и се хванах с дясната ръка над примката. Но въженцето беше тънко и гладко, не можех да се задържа. И не можех да достигна възелчетата. Болката пълзеше от китката към рамото. Изплаших се да не изгубя съзнание.

„Да не си посмял!“ — заповядах си аз и широко отворих очи. Отново висях с лице към скалата, но вече с цял метър по-ниско. Затова пък близо до себе си видях издатина. Ако се разлюлеех, можех да стъпя на нея и да се хвана за гранитната козирка. Само да издържа!

— Володка! — изстенах аз. — Здраво ли си вързал?

И чух глухия, дрезгав отговор:

— Не успях… но държа.

За миг дори забравих болката. Понякога ужасът е по-силен от нея.

— Пусни!

Разбира се, нямах никакво желание да ставам герой и не мечтаех за подвиг. Успях дори да си помисля с надежда, че докато падам, ще успея да се хвана за някоя издатина. Или ще падна във водата и ще успея да се измъкна. Но Володка нямаше да се измъкне. Ако паднеше, със сигурност щеше да се пребие.

— Пусни веднага!

— Няма… качвай се…

— Пусни, няма да ме издържиш!

— Ще издържа. Опрял съм се с краката.

Говореше глухо, с усилие.

Представих си как изопнатото въженце се врязва в дланите му и изкрещях с всички сили:

— Пусни въжето!!!

— Няма! — отвърна той и май че се разплака. Започнах да му крещя. Крещях от страх за него и за себе си, от болка и отчаяние. Крещях и висях неподвижно, защото чувствувах, че ако се разлюлея дори малко, Володка ще се срути от каменната площадка. После млъкнах. Спомних си за ножа.

Отново увиснах на лявата ръка, която вече бе изтръпнала от примката, пъхнах дясната в джоба си и напипах дръжката. Всичко в мен се напрегна от предчувствието за страшното падане.

Но нямаше да загина, не! Измъкнах ножа от канията и с тежкото, добре наточено острие ударих по опнатото въже…