Владислав Крапивин - Вечният бисер

— Тук има пътечка — прошепна Володка и ме поведе край тъмни плетове и бараки.

Дъждът продължаваше да ръми.

— Ето я дядовата вила. Виждаш ли я?

Не виждах нищо. Наоколо нямаше никаква светлина, дори фенерът на спирката се беше изгубил в мъглата. Тъкмо исках да съобщя на спътника си, че очите ми не са котешки, когато той виновно ме помоли:

— Слушай, вземи ме на ръце, моля те. Тук има шипки.

Аз веднага го вдигнах, но промърморих:

— Много нежен си станал. Откога те е страх от шипки?

— Но това е желязна шипка… Ти внимавай, тя и ботуши къса.

Не бях чувал за желязна шипка, затова само изхъмках. После попитах:

— Щом толкова ви пречи, защо ти и дядо ти не я изскубнете?

— Че как ще я изскубеш? — учудено попита Володка. — Нали ти казвам, това е желязна шипка. Корените й стигат до центъра на Земята.

— Все ги измисляш едни…

— Нищо не измислям — разсеяно каза Володка. — Истина е… Сега върви направо, тук има пряк път.

Аз се промъкнах през храстите и изнесох Володка на широката улица на вилното селище.

Тишината беше невероятна. Дори дъждецът спря и вече не шумолеше в тревата. Не светеше нито едно прозорче. Но не беше съвсем тъмно. В небето се виждаха облаци, които сякаш отразяваха далечна разсеяна светлина.

Володка се размърда нетърпеливо и аз го пуснах на земята. Той изохка: беше изтървал раковината върху крака си. Вдигнах я и повече не му я дадох: ще вземе да я счупи или да се нарани с нея.

— И накъде ще вървим сега? — попитах го аз. Володка уверено посочи някъде край къщите.

Хванах го за рамото и двамата тръгнахме по средата на улицата.

Стана още по-светло. Облаците се очертаваха по-ясно, във въздуха сякаш увисна сребрист прашец. Мълчахме и навярно мислехме за едно и също: как ще свърши нашето пътешествие? Не се решавах да заговоря за това, Володка също, струва ми се. Изглежда, и двамата се бояхме да не разрушим приказката. А беше трудно да се мълчи. И аз просто така, само колкото да кажа нещо, казах полугласно:

— Какви странни облаци. Светят…

Володка помълча и тихичко каза:

— Навярно в тях се отразява звездната светлина.

— Толкова силно?

— Че защо не? Над облаците звездите светят много ярко. Просто ние не ги виждаме…

Той помълча още малко и изведнъж попита:

— А защо светят всъщност?

— Кои, звездите ли?

— Ами да. Нали огънят гори само когато има въздух, а там е безвъздушно пространство…

— Учените казват, че в тях се извършват атомни процеси. Впрочем и това не е изучено докрай…

— И при това горят вечно.

— Е, не съвсем вечно. Звездите също се раждат и умират.

— Все едно — милиарди години…

— Володка, какво ти дойде изведнъж наум за звездите?

Той отвърна сериозно:

— Защо ли? Аз често мисля за тях… Ето виж, ако нямаше звезди, нямаше да има и планети. Значи нямаше да има и хора. Изобщо нищо хубаво нямаше да има. И ние с теб нямаше да се сприятелим.

„Наистина…“ — помислих си аз и стиснах по-силно рамото на Володка.

Вървяхме вече около четвърт час, а улицата все не свършваше. „Странно — мислех си, — та това е вилна зона, а не град.“

Стана по-топло. Володка си смъкна качулката.

Улицата се стесни, къщите бяха съвсем наблизо. Успях да забележа — в трептящата полусветлина на облаците — колко бяха необикновени. Всъщност това бяха две много дълги здания от двете страни. Те образуваха улицата. Отдясно мътно проблясваше безкраен ред от полукръгли прозорци, а пред лявото здание имаше дълга тераса или галерия — стълбове с навеси.

Приближихме се и аз видях, че стълбовете са покрити с дърворезба — дървени цветя и листа. По корниза горе смътно се различаваха някакви смеещи се маски.

— Какви са тези къщи, Володка?

— Не знам — прошепна той. — Никога преди не съм ги виждал.

Дори в полумрака забелязвах колко тревожни бяха очите му.

Вълна от топъл въздух премина край къщите и аз почувствувах дъха на трева. На онази сребриста трева, която никнеше край стените на Града.

— Какво? — трескаво прошепна Володка. — Значи… вече?… Наистина ли?

Стиснах ръката му и го поведох край дърворезните стълбове. Още не знаех къде сме точно, но гърлото ми се стягаше от вълнение.

Така вървяхме може би половин минута. Най-сетне улицата свърши и в същия миг зад просветналия край на облака се показа късче луна. Аз спрях и радостно притиснах Володка до себе си. Луната можеше да свети само там. В света на Валерка. У нас беше новолуние.

Яркият кръг се изтърколи целият иззад облака и сякаш пламна син прожектор.