Владислав Крапивин: Вечният бисер

— Никога нищо не можеш да намериш…

Най-после излезе. Измъкна една модна фланелка, украсена със заглавия на чужди вестници, и нови зеленикави шорти. Фланелката му беше по мярка, шортите — големи. Майка му ги беше купила с надеждата, че през лятото Володка ще порасне малко. Обаче Володка порасна само на височина, но не и на ширина. Шортите му стояха като пола и се смъкваха.

— Това не е живот — капризно каза той.

— Сложи си колан, и толкоз.

Володка ехидно забеляза, че тази умна мисъл му е дошла и на него. Само че бил загубил старото си коланче на плажа, а широкия капитански колан подарил… на един човек.

— И на кого?

— Ами… на Женя. Когато заминаваше.

Той изведнъж се сети нещо, сърдито си придърпа шортите и взе от масата бялото въженце. Ловко прекара края му през гайките, а останалата част пъхна в джоба си, без да я реже.

Тънкото капроново въженце дори отдалеч изглеждаше хлъзгаво. А възелчето с лекомислена фльонга беше съвсем несигурно…

— Ще се развърже — засмях се аз — и ще ти паднат гащите.

— Няма да се развърже — разсеяно отвърна Володка.

Той имаше един ужасен навик — ей така, между другото, да отрича очевидни неща.

— Ще се развърже само след няколко крачки — казах аз, сдържайки раздразнението си.

— Никой освен мен не може да развърже моя възел — равнодушно ми съобщи този тип.

— Хващаме ли се на бас? — попитах аз сухо. Той пъхна ръце в джобовете си, изпъчи корем и предложи:

— Развържи го без бас.

Е, добре! Сложих пред него стол, бавно седнах, хванах с два пръста капроновия край и леко го дръпнах.

Възелчето се оказа по-здраво, отколкото си мислех. Дръпнах по-силно. Хм, по дяволите… Ядосано дръпнах с всички сили! И… как да го опиша… Представете си, че са ви помолили да скъсате конец, а той се е оказал стоманена нишка.

Възелчето не се развърза, а от дръпването Володка залитна към мен. Срещнах сърдитите му очи и… и двамата разбрахме, че се лъжем и спорим за всякакви глупости, за да избегнем главното.

Хванах Володка за острите, студени лакти:

— Е какво… Дай да изясним. От какво те е страх?

Той отмести поглед и помълча, загледан в пода.

Изведнъж седна на коляното ми и тихо ме помоли:

— Дай да помълчим малко.

— И какво ще стане?

— Ще стане… пусто.

Той каза това спокойно, но аз почувствувах как под фланелката му мускулите се изопнаха като струни. Притиснах го до себе си.

Настъпи тишина. Реотаните в електрическата печка престанаха да пропукват. Рижият Митка спря да ближе изсъхналата си козина и ни загледа странно.

Отначало нямаше нищо. После… после пак нищо не се случи, но… как да обясня това чувство? Сякаш стените изчезнаха. Разбира се, те си бяха на мястото, както и всичко останало. Но всичко стана неистинско, нетрайно, въздушно. Имаше само едно истинско усещане — за някакво огромно пространство. Сякаш се бяхме озовали в нощна степ или на равен, пуст бряг под тъмно небе. И възникна шум — може би нечий шепот, може би леки вълни, галещи грапавия пясък…

Затворих очи и се вслушах. Вслушах се с всеки нерв, с всяка клетка от тялото си: какво е това? Отде идва?

Не, не беше страшно. Не заплашваше нито с беда, нито с опасност. Просто ни обгърна непознато, загадъчно пространство, тъмно крило меко докосна лицата ни.

Но ако навън е късна вечер и си сам в стаята, и си на единадесет години… Тогава, разбира се, ще ти стане страшно.

— Това сигурно е от вятъра — казах аз. — Какво толкова, Володка? Вятър и дъжд. Неприятна вечер…

Той поклати глава и скочи от коляното ми:

— Не е от вечерта. Още през деня започна… Може би е… тя?

Озъртайки се към мен, той отиде до масата и отмести купчината учебници за пети клас. Зад книгите лежеше морска раковина.

Беше голяма, не много красива: сива на цвят, с дълги шипове, навита на спирала. А вътре беше тъмнорозова и изглеждаше много дълбока.

— Откъде я имаш?

— Сутринта изпратих мама, дойдох си вкъщи и я видях… Беше на перваза на прозореца. Първо помислих, че мама я е оставила — като подарък, за да не ми е скучно…

— Може би е било точно така?

Володка ме погледна неспокойно и каза:

— Не, ти я чуй. Сложи си я на ухото.

Вдигнах раковината — беше тежка и бодлива — и я допрях до бузата си. И веднага ме заля ритмичен шум. Океански вълни равномерно налитаха върху полегат пясъчен бряг. Сякаш още малко — и откъснатите от гребените им пръски щяха да попаднат върху лицето ми. Затворих очи — усещането за близост на море стана пълно… И изведнъж ми се стори, че Володка произнесе някакви думи. Погледнах го, без да свалям раковината. Не, Володка мълчеше и ме гледаше втренчено, тревожно. А думите прозвучаха отново. Те си пробиваха път през шума на океанския прибой. Отново. Отново… Отначало почувствувах само, че това са човешки думи. После разбрах какво казват и веднага познах гласа.