Владислав Крапивин - Вечният бисер

Светлият щурман Иту Дариу Ден си придаде строг израз. Той заговори на Братлето със суров тон, в който обаче се долавяше безпомощна нотка:

— Колко пъти ти казвах: да не си посмял да се катериш по мачтите!

— Няма вече — кротко каза Братлето.

Спогледаха се с Володка и се разсмяха.

— Ще ме докараш дотам, че ще ви изгоня от кораба — заплаши ги щурманът.

Братлето лукаво забеляза:

— Ти не си началник на платната. Ти се занимаваш само с приборите, а при платната заповядва боцманът Вига Астик. Пък той ни разрешава.

— Заедно с боцмана ще ви изгоня — обеща им Валерка.

Стисна устни (за да не се разсмее) и им обърна гръб, за да покаже колко е възмутен. Каза ми уж тихо, но така, че да го чуе палавият му брат:

— Станал е невъзможен! Не се излиза на глава…

Погледнах многозначително към Володка и казах, че навярно тия двама пирати навлизат в знаменитата възраст на пубертета. И попитах:

— Слушай, щурмане, вашите учени в своите мъдри книги казват ли нещо за пубертетната възраст? Какво според тях трябва да се прави в такива случаи?

— Пишат, разбира се — охотно отговори Валерка. — Трябва да се дърпат уши, друг начин и те не виждат.

— И тук имало глупаци — забеляза Володка. Той и Братлето станаха и на пръсти тръгнаха към вратата.

— Къде?! — изревах аз.

Володка се обърна:

— Ама ние няма да тичаме. Само ще гледаме как прекарват щуртроса 2 2 Щуртрос — въже или верига, свързващо щурвала с руля. .

Щурманът Ден махна с ръка. Братлето и Володка насмешливо направиха физиономии на послушни момченца и излязоха.

— Намериха общ език — усмихнах се аз.

И видях лицето на Валерка. Стана ми страшно — такава безнадеждност се бе изписала върху него.

— В това няма нищо хубаво…

— Защо, Валерка? Какво се е случило?

— Нали виждаш колко се обикнаха. А днес ще се разделят. Васильок още не знае…

— Но нали…

Той поклати глава:

— Ти мислиш, че съм те повикал заради плаването. Какво е едно плаване, заминеш и се върнеш… Не е там работата. Нашите планети се разделят! Повече няма да се видим, Серьожа…

Нашите планети се разделят…

Стояхме на високата кърмова палуба до планшира 3 3 Планшир — укрепваща греда, минаваща по горния ръб на бордовете. . Огромни дървени макари се люлееха над нас. Над близкия вълнолом в залива излитаха под лунната светлина бели езици пяна, но в малкото вътрешно заливче, където беше закотвен нашият кораб, цареше спокойствие. Имаше само леки вълнички, които се плискаха в борда. Във въжетата свиреше постоянен ветрец.

Долу, на средната палуба, Братлето и Валерка бяха вързали между мачтите своето въженце и учеха Рижик да ходи по него. Интересно, че котаракът ги слушаше. Матросите се тълпяха около тях и сдържано се кискаха.

Но всичко това аз забелязах машинално. Мислех за другото, за тъжното. Планетите ни се разделяха. Някаква космическа сила разкъсваше нашите пространства. Завинаги…

— Може пък да не е завинаги?

Щурманът Ден поклати глава. Той познаваше неизбежността на движенията в преплетените галактически светове и не можеше да греши.

Той каза:

— Сигурно и ти забеляза, че този път преходът беше по-труден.

— Не забелязах. Просто вървяхме. Първо в дъжда, после видяхме луната…

Валерка тъжно се усмихна:

— Просто сте вървели… Но само в пространството. А във времето? Ето ти не стана момче като миналия път.

Да, той беше прав. А аз, кой знае защо, не помислих за това. Може би защото редом с Володка бях свикнал да бъда голям. А може би случката с пропастта ме изби от релсите.

— Вече нищо ли не може да се направи, за да стана… като вас?

— Може, но е страшно трудно. Трябва да се строи лабиринт. Никога не съм го правил.

Помълчахме.

— Кога заминавате?

— На разсъмване. Но вие трябва да си тръгнете по-рано, докато свети луната…

Представих си колко мъчителна ще бъде раздялата. И Валерка ме разбра.

— Дори не знам как ще кажа на Васильок…

— Може би засега не бива да му казваме?

— Не бива да се лъже — мрачно каза Валерка. Чух зад гърба си меко тупване и се обърнах.

Рижик, изтърван от Братлето или може би от Валерка, беше паднал на четирите си лапи.

Двамата стояха пред нас и ни гледаха с еднакво отчаяни очи. Бяха се хванали за ръце толкова здраво, сякаш всяка секунда нещо можеше да ги откъсне един от друг. Разбрах, че вече няма нужда да им казвам каквото и да било. Но Валерка не издържа. Погледна към Володка, към мен и каза умоляващо: