Владислав Крапивин: Вечният бисер

— Ух, какъв е! По-голям е от нашия Митка — със завист каза Володка.

— Това е Рижик — поясни Братлето.

Той дръпна Володка към кожената койка, а ние с Валерка седнахме до масата.

Валерка беше някак скован.

— Прощавай, че не те посрещнах… Вече трети ден товарим, а днес освен това трябваше да привързваме и платната.

Братлето скочи:

— Готово ли е вече? Ще отидем да покажа на Володка кораба!

Двамата мигновено изчезнаха от каютата. Погледнах след тях разтревожен.

— Няма страшно — успокои ме Валерка. — Там навсякъде има матроси.

— Значи все пак построихте кораби — казах аз.

— Да. Поне това успяхме…

— И тръгвате на плаване? Далече ли?

— Много далеч… И почти слепешком. Казват, че на юг се намира голям континент. Никой не знае какво има там. Може би други страни, в които хората живеят по-умно от нас. Нали знаеш какво беше досега: всичко пропиляхме във войни. Каквото помнехме — забравихме го, каквото умеехме — изгубихме го. Сега отново ще откриваме света.

— Но главното е, че тръгнахте. Ти сега си щурман… А Братлето?

Валерка въздъхна и прехапа устни. Погледна ме жално, като малък:

— Той не може да тръгне с нас.

— Опасно ли е?

— Смъртоносно е.

Мълчах, защото не разбирах.

— Ще пресечем „обедната черта“ — каза Валерка. — Там слънцето е бясно, със стоманени лъчи. Възрастните могат да издържат, но такива като Васильок… Разбираш ли, това разрушава кръвта. Става жълта като лимонов сок и рядка. И тече безспирно от всяка драскотина. Дори стари белези започват да кървят. А ти помниш какво има той на рамото си…

Как можех да не помня!

— Как ще живее Братлето без теб?

— Все някак — печално отвърна Валерка. — При рибарите…

Лесно беше да се каже „все някак“. Васильок, за когото големият му брат е единствената светлина!…

Но изведнъж си спомних какво беше Братлето днес. Съвсем не изглеждаше тъжно — смееше се, скачаше. Учудено погледнах Валерка и той разбра:

— Всичко мина. Колко сълзи имаше… Но ние се готвим отдавна. Той свикна с мисълта, че трябва да отплаваме. А характерът му е твърд… Пък и вие дойдохте днес, затова е радостен.

— Ние ще го навестяваме. Това е възможно, нали?

Веждите на Валерка нервно трепнаха. Искаше да каже нещо, но в този момент вратата скръцна и на прага се появи могъща фигура с кожени панталони и ботуши, с карирана риза и опърпана шапка, изпод която стърчаха краищата на пъстра кърпа. Не човек, а брадата скала.

Скалата свали шапка и се почеса през кърпата по тила. После заговори с почтително приглушен бас:

— Моля да бъда извинен от Светлия щурман Иту Лариу Ден, но всички матроси са в недоумение. Капитанът заповяда да натоварим първо влакното, а върху него бъчвите със сланина…

— Че правете, както ви е заповядал — нетърпеливо каза Валерка. — Той знае най-добре.

— То си е така — избуча рижавият великан, — но ще се осмеля да забележа, Светъл щурмане, че бъчвите са тежки. Ако се товарят високо, клатенето при вълнение ще се усили. Трудно ще ви е да ловите звездите с вашите инструменти.

— Нищо — усмихна се Валерка, — ще ги хвана.

— Освен това при подобно товарене ще трябва да сложим резервните вериги при бизан-мачтата 1 1 Бизан-мачта — най-задната мачта на ветроходен кораб. . А точно там са компасите…

— Ох, по дяволите — каза Валерка и стана. — Прощавай, сега ще се върна.

Той изскочи от каютата, като закачи вратата с дръжката на сабята си. А аз си помислих, че сега вече ще ми е трудно да го наричам Валерка. Сега той е Светлият щурман Иту Лариу Ден, познаващ тайните на звездите и морето. Навярно на кораба има власт не по-малка от властта на капитана.

Той се върна след две минути и каза виновно:

— Капитанът ни е много добър човек, но от компаси и карти не разбира особено много…

Той чукна с нокът големия глобус с очертанията на непознати земи. Спящият Рижик недоволно помръдна опашка.

Отново исках да попитам възможно ли е да посещаваме Братлето. И отново през вратата се подаде главата с кърпа върху рижите кичури:

— Ще се осмеля да обезпокоя за втори път Светлия щурман и неговия гост. Вашият млад брат и неговият приятел се носят между мачтите и вантите като летящи маймунки. Да ги гледа човек, е истинско удоволствие, разбира се, само че те вече се изтърсиха веднъж в трюма за риба.

Тук вече скочихме и двамата. Но „летящите маймуни“ сами нахълтаха в каютата. Тръшнаха се на кожената койка и вирнаха крака, облепени с рибешки люспи. Забелязах, че Володка е препасан с блестящото коланче, а ризата на Васильок е пъхната в късите му панталонки и от джоба му се подава бялото въженце.