Владислав Крапивин - Летец за Особени Поръчения

С тази мисъл Альошка заспа.

А през нощта се вдигна буря. Альошка се събуди, но не от гръмотевиците и светкавиците, а от студени водни пръски. Вятърът ги запращаше през прозореца. Пердето се издуваше като корабно платно.

Альошка се хвърли да затвори прозореца, но изведнъж светна и изгърмя толкова силно, че той замря. Но не от уплаха, а от красотата, която видя.

В синята светлина той видя как шиба поройният дъжд и как се носят по асфалта цели потоци вода, побелели от пяна. Сякаш започваше наводнение. Светкавицата блесна втори път и тополите сякаш пламнаха със скрита в тях зелена светлина. Вятърът и потоците вода ревяха и тръбяха. В бурята имаше толкова юначество и сила, че Альошка не пожела да затвори прозореца. Нека се издува пердето, нека се клати лампата под тавана, нека тънките стъклени чаши в бюфета звънтят от уплаха. Той само свали от закачалката стария шлифер на майка си и се покри с него, когато легна на дивана, за да закрие ръцете и краката си от бодливите пръски.

Мълниите святкаха често и таванът ставаше небесносин. Водата шибаше и кипеше навън.

помисли си Альошка,

И заспа под шума на проливния дъжд.

Утрото беше слънчево и влажно. По асфалта блестяха локви, лежаха откършени от бурята кленови клонки. Подухваше ветрец. И когато Альошка излезе от входа, синята яка на костюмчето трепна и заплющя като празнично знаме. Альошка се развесели и помисли, че днес непременно ще се случи нещо необикновено.

И той се отправи към дома на Владик Василков за коминочистаческата шапка.

Но случват се събития, които преобръщат всички планове с главата надолу. Току-що отминал два квартала, Альошка чу дрезгаво, протяжно мяукане. Почти на самия връх на една висока топола седеше сив котарак. Беше мокър и поради това изглеждаше много нещастен. Навярно подгонен от лоши кучета, той се бе изкатерил на дървото и беше седял там горкичкият от вчера, през цялата нощ, под дъжда и бурята. От страх се бе изкатерил, а сега се страхуваше да слезе.

Альошка присви очи и различи на ухото на котарака голяма розова драскотина. Едва не изкрещя от радост — беше Кузя! Всъщност сега вече нямаше нужда от коминочистаческата шапка. Когато си получи ненагледния Кузя, София Александровна непременно ще поиска да възнагради спасителя му. А те вчера видя, че Альошка не можеше да се откъсне от клипера. И наистина какво е за нея този клипер в сравнение с Кузя?

Не бива да мислим лошо за Альошка. И да не беше корабчето, той в никакъв случай нямаше да подмине нещастния котарак. Но сега прояви особено старание и бързина. Смъкна си сандалите, засили се и атакува мокрото стъбло на тополата. Изкачването започна добре. Стъблото беше наклонено, грапаво и Альошка с лекота се изкатери до половината. Вярно, че си издра коленете, а моряшката ризка се намокри и измачка, но това бяха дреболии.

По-нагоре дънерът се разклоняваше. Трябваше да пълзи по хлъзгавите клони, за да достигне Кузя. Искаше да хване котарака внимателно, но глупавото животно зажумя, започна да вие и се вкопчи с нокти в кората. Нямаше начин, Альошка го хвана за врата и започна да го откъсва от дървото. Кузя се отпусна, но веднага се вкопчи с нокти в рамото на момчето. Альошка тихо изстена и почти се изтърколи от дървото.

Долу го посрещнаха зяпачите.

— Не момче, а герой — каза един висок мустакат чичко.

— Измъчило се е горкото котараче — въздъхна една леличка. — Бедният, сигурно си няма стопани.

„Бедничкият“, почувствувал близостта на земята, поотпусна нокти, но все още седеше на рамото му със стиснати очи и свити уши.

— Аз познавам стопанката му — промърмори Альошка, докато напипваше с крак сандалите си. Одраното рамо и коленете го боляха.

„Още по-добре — помисли си той, — имам доказателства, че съм спасил това животно с големи усилия, дори с риск.“

И като шляпаше с незакопчаните сандали, Альошка помъкна Кузя към къщичката на София Александровна.

Но къщичката се оказа празна. Стъклата бяха избити, вратата — висеше, коминът — рухнал. Ъглите бяха окончателно изкривени, от цепнатините в мокрите стени стърчаха кълчища.

Недоумяващият Альошка надникна вътре. Подът на опустелите стаи бе покрит с тъмна вода. В нея плаваха парчета хартия и стол с отчупен крак.

Явно нощният порой бе бушувал тук с пълна сила. Потоците вода бяха размили пръстта и отместили къщичката към оврага. По склона му, там, където през нощта водата се бе устремила надолу, бяха отскубнати всички храсти.