Владислав Крапивин - Летец за Особени Поръчения

До самия ръб на оврага върху преобърнатата кофа седеше някакво момиченце на около осем години с права и дълга сламеноруса коса. То държеше на коленете си кукла с опулени очи и тихичко пееше странна песничка:

— Слушай — повика я Альошка. — Какво е станало тук? Къде е София Александровна?

Момиченцето погледна Альошка с бистрите си очи.

— Какво е станало? — повтори то с напевно гласче. — Къщичката вода я разми, дъжд я потопи. Такава беда — ой-ой-ой… А племенникът на София Александровна закара леля си в нова квартира. Той отдавна я канеше, но все не можеше да я уговори. А сега вече нямаше защо да я уговаря. Рано сутринта с кола дойде, натовариха всичко и заминаха. Та къщичката съвсем скоро в оврага ще се срути…

Сърцето на Альошка се сви от лошо предчувствие.

— А вещите? — попита той. — Нищо ли не пострада?

Момиченцето въздъхна:

— Как да не пострада? Водата отнесе едно шкафче, две испански шапки… И едно малко корабче имаше, и него отнесе. Остана само стъклената кутия, а корабчето го няма.

„Така си и знаех!“ — отчаяно си помисли Альошка.

А момиченцето продължаваше:

— София Александровна страшно се разстрои заради шапките. И за корабчето съжаляваше. За шкафчето никак, а за корабчето много. Все викаше: „По-добре да го бях подарила на онова момченце.“

От учудване Альошка отпусна ръце и Кузя се пльосна на земята. Альошка машинално го вдигна.

— Ама това бил Кузенка! — зарадва се момичето. — Пък аз не го познах. Намери се, миличкият! Дай ми го, момченце, аз ще го занеса на София Александровна. Така ще я зарадвам!

То стана, сложи куклата си върху кофата и се изправи. Беше дребно, тъничко, с избеляла синя рокличка на бели точки. На Альошка изведнъж му се стори, че някъде е виждал това момиче, но не можеше да си спомни къде. Подаде му котарака. Кузя замърка от радост.

— А тя на кое момче искаше да подари корабчето? — попита Альошка, който едва не плачеше от огорчение.

— На онова, което беше у тях вчера. На кое друго? Тя други момчета не познава.

— Виж какво, я да взема аз да сляза в оврага. Корабчето може да е заседнало в храстите. Няма как да отплава надалеч.

Той стъпи на ръба и се хвана за един храст.

Момиченцето го спря:

— Недей. Само ще се изкаляш и изподраскаш. Пък и там няма нищо, племенникът на София Александровна газеше долу с гумени ботуши, търсеше шапките и всичко останало. И нищо. Ручеят ги е отнесъл.

— Може пък да го намеря.

— Щом е отплавало, няма да го догониш — възрази момченцето тихо, но толкова уверено, че Альошка се спря.

— Защо?

— Ами така.

„Какво я слушам — помисли си Альошка. — Ще сляза да потърся.“

— Почакай, Альошка.

— Нима ме познаваш? — учуди се той.

— Малко.

Всичко беше толкова странно. Альошка почувствува някаква неспокойна надежда. Доближи се до момиченцето:

— Слушай… Да не би да знаеш къде е корабчето?

— Не — отвърна то. Погледна Альошка със сериозни очи, позамисли се и изведнъж каза: — Не знам. Но ще ти помогна да го намериш.

Альошка недоверчиво се усмихна:

— Да не си вълшебница?

— Мъничко — каза момиченцето.

— Е, хайде.

— Ще отидеш на ъгъла на „Първомайска“ и „Садовая“. Там има бюро „Справки“…

— Там има обущарница и нищо повече — прекъсна я Альошка. — Не ме пързаляй.

Момиченцето нито се разсърди, нито се обиди:

— Ти сега слушай. За едни е обущарница, за други — бюро „Справки“. Там работи един дядо. Той знае всичко на света.

— А ти откъде знаеш за него?

— Ами че това е дядо ми.

— И сега е магьосник, разбира се!

— Разбира се — строго каза момичето. — Само че той не обича, когато някой веднага почне да му досажда с въпроси. Знаеш ли как трябва да го питаш? Ще влезеш при него, ще постоиш, а после ще си кажеш въпроса, ама така, като че ли говориш на себе си. Например: „Интересно, къде ли бих могъл да намеря летящото килимче?“ Ако дядо е в добро настроение, ще ти отговори.

— Ами ако е в лошо?

— Не бой се, днеска е в добро.

— Интересно — каза Альошка. — А ти какво изведнъж реши да ми помогнеш?

Ушите на момиченцето порозовяха, но погледът му остана все така прям и сериозен.

— Защото си красив и смел — тихо каза то.

— Кой, аз? — попита смаяният Альошка.

— Разбира се. Щом не се изплаши да се изкатериш толкова високо заради Кузя… Целият си се изподрал, но се качи, нали?