Владислав Крапивин - Летец за Особени Поръчения

Здрач изпълваше стаята, но прозорецът бе още светъл и през него се виждаха черните телевизионни антени по съседните покриви. Приличаха малко на клиперни мачти. Тънкият лунен сърп висеше на една от тях.

Альошка си мислеше за кораби, за майстора и постепенно в главата му започнаха да се подреждат стихове: „Живял стар корабен майстор… Строял удивителни неща…“

Отначало така, а после се получи друго:

Така започна Альошка своята „Песен за клипера“. Учудващо лесно намираше нужните думи:

Гърлото му се стегна, когато прошепна последните редове.

Наистина как „живее“ той там? Нима мястото на един кораб е сред старите, проядени от молци парцали? Такъв модел би трябвало да стои в капитанската каюта, до илюминатора, през който се виждат всички страни и морета. Или в дома на стар моряк, където по стените са окачени карти, щурвали и пъстри индиански маски. Или на масата на писател, който пише за пътешествия. Или в стаята на момче, което мечтае да стане капитан. Пък и защо непременно момче? Има много момичета, които също обичат приключенията. Ето Маша като малка е мечтаела да стане моряк. Пък сигурно и досега мечтае.

Разбира се, че мечтае!

Да можеше да й подари такова корабче…

Да можеше да й подари това корабче!

Альошка се разтрепера от вълнение при тази мисъл.

Разбира се, клиперът — ето най-добрия подарък за Маша! За какво й са четирицветната химикалка или саморъчно направеният пистолет? А платноходът — той е като приказка…

Но чужда приказка.

„За какво й е на тази баба клипер? — сърдито мислеше Альошка. — Тя не му обръща внимание. Случайна вещ бил. Виж я ти — клиперът за нея бил случайна вещ!“

Вече не можеше да мисли за нищо друго. Защото това беше страшно несправедливо: едно чудесно корабче стоеше там, съвсем ненужно на собственичката си, а най-хубавото момиче на света не можеше да го получи като подарък.

А колко щастлива би била! Альошка си представяше нейните сияещи очи и сякаш чуваше думите й: „Ах, Альошка! Какво чудо!“

Той се въртеше на дивана — мислите не му даваха мира.

Какво да направи? Да отиде при София Александровна и да я помоли да му продаде корабчето? Но един старинен модел не е химикалка, а Альошка имаше само пет рубли.

Или честно да й обясни всичко? Може би тя отведнъж ще разбере и ще му подари клипера?

Альошка въздъхна. Не, нямаше да се реши на такъв разговор. И нямаше да може да обясни. Дори на себе си не можеше да обясни защо смята Маша за най-хубавото момиче. Просто го чувствуваше, и толкоз.

Пък и нима София Александровна ще го изслуша? На нея главата й е пълна само с котараци и шапки.

Шапки…

Шапки!

Альошка подскочи върху дивана така, че пружините изскимтяха и звънът им дълго не заглъхна. Той си спомни!

В къщата, където живееха преди, имаше едно познато момче — Владик Василков. Беше пристигнал преди две години от старинния град Талин. В този град имало много къщи с високи комини. А където има комини, не може без коминочистачи. И коминочистачите от Талин са хора на почит. Както и шапките им — високи черни цилиндри. Владик разправяше, че имал такъв цилиндър. Че уж му го бил подарил един познат коминочистач. Той беше сговорчиво момче и сигурно щеше да се съгласи да замени шапката срещу четири марки с африкански риби и хубаво джобно ножче с пет остриета и отвертка.

У София Александровна беше пълно с всякакви шапки, но точно такъв цилиндър Альошка не забеляза. Със сигурност го нямаше в колекцията. Още утре, рано сутринта, Альошка ще хукне да се сдобие със скъпоценната шапка. А после ще отиде при София Александровна и много вежливо ще й каже: „Извинете ме, моля ви. Вие имате едно корабче, което съвсем не ви е нужно. А аз имам една много рядка шапка, тя също не ми е нужна. Вие се интересувате от шапки, а аз от модели. Хайде да ги разменим, от полза ще е и за двамата…“

Разбира се, ще трябва да събере смелост, това не е като да правиш замяна с познати момчета. Но Альошка ще събере. Заради Маша и за да освободи клипера от плен. Той трябва да спаси кораба!