Владислав Крапивин - Летец за Особени Поръчения

— Аз не умея.

— Че никой не умее. Всеки ще танцува както може.

Альошка мрачно и нерешително попита:

— Ами тоя… принцът? И той ли ще дойде?

— Остави го — каза Маша. — Притрябвал ми е.

Бащата на Альошка беше археолог. Вече два месеца живееше в пустинята — разкопаваха някакъв старинен град. Понякога пишеше писма, разказваше за невероятни находки. И Альошка, и майка му страшно се радваха на всяко писмо.

Когато Альошка се върна вкъщи и видя, че майка му е зарадвана от нещо, той веднага попита:

— Писмо от татко ли има?

Но мама каза:

— Не, друга новина. От завода ме изпращат в Ленинград за десет дни. Командировка. Ще те взема със себе си.

Беше много учудена, защото Альошка нито завика „ура“, нито заподскача от радост.

— Не се ли радваш?

Има различни момчета. Някое на мястото на Альошка би започнало да увърта и да измисля разни причини. Друго би решило, че нито едно момиче не струва колкото едно пътуване до Ленинград. Но Альошка каза:

— Разбираш ли, мамо, има тук едно момиче. Поканило ме е на рожден ден, След три дни.

И майките са най-различни. Майката на Альошка нито се обиди, нито се разсърди.

— Какво пък… Пак ще помоля леля Даша да те наглежда.

Леля Даша беше пенсионерка и живееше в съседния апартамент. Когато оставяха Альошка сам за няколко дни, родителите му молеха леля Даша да го „наглежда“. Тя се съгласяваше с удоволствие. И Альошка се съгласяваше, макар и да смяташе, че от това няма никаква нужда — не е малък.

Надвечер майка му се приготви за гарата. Разбира се, тя даде на Альошка много съвети и указания как да живее самостоятелно. Последният съвет беше такъв:

— Когато тръгваш за рождения ден, постарай се да изглеждаш прилично.

— А как именно?

— Иди в бръснарницата да се подстрижеш. Хубаво си измий врата. И се облечи както трябва.

— А как трябва? — озадачи се Альошка.

За това изобщо не беше помислил. Наистина какво да облече. Училищната униформа е много скучен костюм за празник, пък и изтеклата година, не й се беше отразила добре — панталонът, разтеглен в коленете, на лакътя дупка. С любимите си дънки и спортната риза също не можеше да отиде — не е като да играеш футбол…

— Облечи си моряшкия костюм.

— М-м… — каза със съмнение в гласа Альошка.

— Защо, какво му е?

— Нищо, ама… с него изглеждам по-малък.

Мама се засмя, целуна Альошка и замина.

А той се замисли.

Виж как се усложнявал животът на човек, поканен на рожден ден. Трябва да мисли за „парадно“ облекло. И за подарък (добре, че се сети!). Е, подаръкът е лесен. Може да подари химикалката си с четири цвята. Или в краен случай саморъчно направения пистолет с телени куршумчета — изглеждаше почти като истински „маузер“. Но какво да реши за костюма?

Когато за пръв път отиваш на гости при момиче, в което си… е, с една дума, което ти харесва, иска ти се да изглеждаш солиден и мъжествен. А моряшкото костюмче все пак е прекалено детско… Но пък е най-красивото, което има Альошка. Иди, че решавай.

За да не действува слепешката, Альошка намери в гардероба закачалката, на която от миналата година висеше моряшката ризка и късите панталони с тънко синьо коланче. Преоблече се и застана пред огледалото.

Ето от какви дреболии започва една приказка. Ако мама не беше казала толкова обикновените думи „постарай се да изглеждаш прилично“, Альошка едва ли щеше да се разтревожи твърде много тази вечер. Като всички момчета, сега щеше да препуска из двора, вместо да се върти пред огледалото. Нямаше да забележи, че медната котвичка на ръкава се е пооткъснала. Нямаше да я разгледа толкова внимателно и нямаше да си спомни, че почти същите котви имаше на модела на клипера.

Нямаше да си спомни за корабчето!

Но той си спомни.

А ако това бе станало посред бял ден, в суматохата на играта или на спешните дела, които трябва да се свършат, сигурно нямаше да се случи нищо особено. Но беше вечер. По радиото предаваха тъжна музика и може би затова споменът за клипера също бе тъжен. Грижите за костюма престанаха да безпокоят, Альошка. Той угаси лампата, излегна се на дивана и се замисли за корабчето. За това, как то стои в полумрака, в ъгъла на скрина сред прашни шапки. София Александровна седи до прозореца и въздиша за изгубения Кузя, а под тапетите шумолят хлебарки. И никой не се интересува от малкия, но почти истински клипер, който тъгува за морето.

Това беше неправилно. Несправедливо!

Нима затова старият майстор бе построил своята клипер-фрегата? За прашния скрин?